Документ 100	Paper 100
Религията в опита на човека	Religion in Human Experience
100:0.1 (1094.1) ОПИТЪТ на динамичния религиозен живот превръща посредствения индивид в личност, снабдена с идеалистично могъщество. Религията спомага за прогреса на всички, благоприятствайки прогреса на всеки индивид, а прогресът на всеки се усилва благодарение на постиженията на всички.	100:0.1 (1094.1) THE experience of dynamic religious living transforms the mediocre individual into a personality of idealistic power. Religion ministers to the progress of all through fostering the progress of each individual, and the progress of each is augmented through the achievement of all.
100:0.2 (1094.2) Духовният растеж се стимулира взаимно от тясното общуване с други вярващи. Пораждайки обективно влечение вместо субективно наслаждение, любовта е тази почва, на която се извършва религиозният растеж — още повече че тя носи висше субективно удовлетворение. И религията облагородява обикновеното ежедневно съществуване.	100:0.2 (1094.2) Spiritual growth is mutually stimulated by intimate association with other religionists. Love supplies the soil for religious growth—an objective lure in the place of subjective gratification—yet it yields the supreme subjective satisfaction. And religion ennobles the commonplace drudgery of daily living.
1. Религиозният растеж ^top	1. Religious Growth ^top
100:1.1 (1094.3) Макар че религията осигурява развитието на значенията и растежа на ценностите, възвисяването на чисто личните оценки до абсолютни нива винаги води до зло. Детето оценява своя опит по наличието в него на удоволствия; степента на зрелост е право пропорционална на замяната на личните удоволствия с висши значения — преданост на най-висшите представи за разнообразните жизнени ситуации и космически отношения.	100:1.1 (1094.3) While religion produces growth of meanings and enhancement of values, evil always results when purely personal evaluations are elevated to the levels of absolutes. A child evaluates experience in accordance with the content of pleasure; maturity is proportional to the substitution of higher meanings for personal pleasure, even loyalties to the highest concepts of diversified life situations and cosmic relations.
100:1.2 (1094.4) Някои хора са твърде заети да растат и подлагат себе си на огромната опасност от духовен застой. Необходимо е да се създават условия за израстване на ценностната система в различните векове, в сменящите се една друга култури и преходните стадии на еволюиращата цивилизация. Основни забавители за растежа са предубеждението и невежеството.	100:1.2 (1094.4) Some persons are too busy to grow and are therefore in grave danger of spiritual fixation. Provision must be made for growth of meanings at differing ages, in successive cultures, and in the passing stages of advancing civilization. The chief inhibitors of growth are prejudice and ignorance.
100:1.3 (1094.5) Дайте на всяко дете възможност да придобие собствен духовен опит, не му налагайте готовия опит на възрастния човек. Помнете, че ежегодният прогрес в съществуващата система на образование може още да не означава интелектуален прогрес, а още по-малко — духовен растеж. Разширяването на речника не свидетелства за развитие на характера. Истински показател на растежа е не толкова резултата, колкото прогреса. Признаците за действителен растеж в образованието служат на по-високи идеали, на разширеното осъзнаване на ценностите, на новите значения на ценностите и на повишаване предаността на висшите ценности.	100:1.3 (1094.5) Give every developing child a chance to grow his own religious experience; do not force a ready-made adult experience upon him. Remember, year-by-year progress through an established educational regime does not necessarily mean intellectual progress, much less spiritual growth. Enlargement of vocabulary does not signify development of character. Growth is not truly indicated by mere products but rather by progress. Real educational growth is indicated by enhancement of ideals, increased appreciation of values, new meanings of values, and augmented loyalty to supreme values.
100:1.4 (1094.6) Устойчиво действие върху детето оказва само предаността на окръжаващите го възрастни; наставленията, или даже примерът, не притежават продължително въздействие. Преданите хора са растящи хора, а растежът представлява вълнуваща и въодушевяваща реалност. Живейте предано днес — растете и утрешният ден сам ще се погрижи за себе си. Най-бързият път за превръщането на поповата лъжичка в жаба е всеки миг да бъдеш верен на себе си като попова лъжичка.	100:1.4 (1094.6) Children are permanently impressed only by the loyalties of their adult associates; precept or even example is not lastingly influential. Loyal persons are growing persons, and growth is an impressive and inspiring reality. Live loyally today—grow—and tomorrow will attend to itself. The quickest way for a tadpole to become a frog is to live loyally each moment as a tadpole.
100:1.5 (1094.7) Почвата, необходима за религиозен растеж, предполага живот, характеризиращ се с последователно самопретворяване, съгласуване на естествените наклонности, любознателност и разумен риск, чувство на удовлетворение, стимулиращо въздействие на страха, пробуждащо внимателност и предпазливост, стремеж към необичайното и естествено осъзнаване на своята ограниченост — скромността. Освен това основание за растежа е откриването на своята индивидуалност, съпровождано със самокритика, основаваща се на собствена система от ценности и лични идеали.	100:1.5 (1094.7) The soil essential for religious growth presupposes a progressive life of self-realization, the co-ordination of natural propensities, the exercise of curiosity and the enjoyment of reasonable adventure, the experiencing of feelings of satisfaction, the functioning of the fear stimulus of attention and awareness, the wonder-lure, and a normal consciousness of smallness, humility. Growth is also predicated on the discovery of selfhood accompanied by self-criticism—conscience, for conscience is really the criticism of oneself by one’s own value-habits, personal ideals.
100:1.6 (1095.1) Съществено въздействие върху религиозния опит оказват физическото здраве, наследеният темперамент и социалната среда. Но тези преходни условия не възпрепятстват вътрешния духовен прогрес на душата, стремяща се да изпълни волята на небесния Баща. Във всички нормални смъртни присъстват определени вътрешни стимули за растеж и самопретворяване, ако не са подтиснати по особен начин. Верен метод за развитие на това определящо качество — способността за духовен растеж, е запазването на отношенията на беззаветна преданост към висшите ценности.	100:1.6 (1095.1) Religious experience is markedly influenced by physical health, inherited temperament, and social environment. But these temporal conditions do not inhibit inner spiritual progress by a soul dedicated to the doing of the will of the Father in heaven. There are present in all normal mortals certain innate drives toward growth and self-realization which function if they are not specifically inhibited. The certain technique of fostering this constitutive endowment of the potential of spiritual growth is to maintain an attitude of wholehearted devotion to supreme values.
100:1.7 (1095.2) Религията е невъзможно да се посвети, получи, заеме, научи или изгуби. Тя е личен опит, който нараства пропорционално на растящия стремеж към крайните ценности. Така космическият растеж съпровожда натрупването на значения и непрестанно възвисяване на ценностите. Но растежът на самото великодушие е винаги неосъзнат.	100:1.7 (1095.2) Religion cannot be bestowed, received, loaned, learned, or lost. It is a personal experience which grows proportionally to the growing quest for final values. Cosmic growth thus attends on the accumulation of meanings and the ever-expanding elevation of values. But nobility itself is always an unconscious growth.
100:1.8 (1095.3) Склонността към религиозно мислене и постъпки помагат на духовния растеж. В човека може да се появи предразположение към положителни реакции на духовните подбуди — нещо като условен духовен рефлекс. Към качествата, благоприятстващи религиозния растеж, се отнасят тънката чувствителност към божествените ценности, признанието на религиозния живот в другите хора, медитативното размишление за космическите значения, религиозното решаване на проблемите, посвещаването на собствения си духовен живот на събратя, отклонението от егоизма, отказът да се разчита на божественото милосърдие, животът, преминаващ сякаш в присъствието на Бога. Факторите за религиозен растеж могат да бъдат осмислени, но самият растеж е неосъзнат.	100:1.8 (1095.3) Religious habits of thinking and acting are contributory to the economy of spiritual growth. One can develop religious predispositions toward favorable reaction to spiritual stimuli, a sort of conditioned spiritual reflex. Habits which favor religious growth embrace cultivated sensitivity to divine values, recognition of religious living in others, reflective meditation on cosmic meanings, worshipful problem solving, sharing one’s spiritual life with one’s fellows, avoidance of selfishness, refusal to presume on divine mercy, living as in the presence of God. The factors of religious growth may be intentional, but the growth itself is unvaryingly unconscious.
100:1.9 (1095.4) При все това безсъзнателността на религиозния растеж не означава, че сферата на тази активност са предполагаемо подсъзнателните нива на човешкия интелект; по-скоро тя означава, че тази дейност протича на свръхсъзнателните нива на смъртния разум. Опитът по осъзнаване на реалността на безсъзнателния религиозен растеж е единственото положително потвърждение на функционалното съществуване на свръхсъзнанието.	100:1.9 (1095.4) The unconscious nature of religious growth does not, however, signify that it is an activity functioning in the supposed subconscious realms of human intellect; rather does it signify creative activities in the superconscious levels of mortal mind. The experience of the realization of the reality of unconscious religious growth is the one positive proof of the functional existence of the superconsciousness.
2. Духовният растеж ^top	2. Spiritual Growth ^top
100:2.1 (1095.5) Духовното развитие зависи — първо, от поддържането на жива духовна връзка с истинските духовни сили; и второ, от постоянното принасяне на духовни плодове: служене на своите събратя, дарявайки ги с това, което е било получено от собствените духовни благотворители. Духовният прогрес е основан върху интелектуално осмисляне на духовната бедност в съчетание с осъзнаването у себе си на жаждата за съвършенство, желанието да познаеш Бога и да станеш такъв като Него, с беззаветен стремеж да изпълняваш волята на небесния Баща.	100:2.1 (1095.5) Spiritual development depends, first, on the maintenance of a living spiritual connection with true spiritual forces and, second, on the continuous bearing of spiritual fruit: yielding the ministry to one’s fellows of that which has been received from one’s spiritual benefactors. Spiritual progress is predicated on intellectual recognition of spiritual poverty coupled with the self-consciousness of perfection-hunger, the desire to know God and be like him, the wholehearted purpose to do the will of the Father in heaven.
100:2.2 (1095.6) Първият етап на духовния растеж е разбирането на потребностите, вторият — постигането на средствата, третият — разкриването на ценностите. Свидетелство за истинското духовно развитие е появата на такава човешка личност, която се подбужда от любовта, движима от алтруистичната помощ и изцяло посветена на чистосърдечното поклонение на съвършените идеали на божествеността. И целият този опит е реалността на религията за разлика от чисто теологическите вероучения.	100:2.2 (1095.6) Spiritual growth is first an awakening to needs, next a discernment of meanings, and then a discovery of values. The evidence of true spiritual development consists in the exhibition of a human personality motivated by love, activated by unselfish ministry, and dominated by the wholehearted worship of the perfection ideals of divinity. And this entire experience constitutes the reality of religion as contrasted with mere theological beliefs.
100:2.3 (1095.7) Религията е способна да се издигне до такова ниво на опита, на което тя става просветен и мъдър метод за духовна реакция на вселената. Такава възвишена религия може да функционира на трите нива на човешката личност: интелектуално, моронтийно и духовно — в разума, развиващата се душа и заедно с вътрешния дух.	100:2.3 (1095.7) Religion can progress to that level of experience whereon it becomes an enlightened and wise technique of spiritual reaction to the universe. Such a glorified religion can function on three levels of human personality: the intellectual, the morontial, and the spiritual; upon the mind, in the evolving soul, and with the indwelling spirit.
100:2.4 (1096.1) Духовността става едновременно показател за близостта на човека към Бога и мярка на неговата полезност за своите ближни. Духовността повишава способността да виждаш красотата в материалното, да познаваш истината в значенията и да откриваш добродетели в ценностите. Духовното развитие се определя от способността за него и е право пропорционално на отстраняването на егоистичните свойства на любовта.	100:2.4 (1096.1) Spirituality becomes at once the indicator of one’s nearness to God and the measure of one’s usefulness to fellow beings. Spirituality enhances the ability to discover beauty in things, recognize truth in meanings, and discover goodness in values. Spiritual development is determined by capacity therefor and is directly proportional to the elimination of the selfish qualities of love.
100:2.5 (1096.2) Действителният духовен статут е мярка за постигането на Божеството, за съзвучието с Настройчика. Постижението на пределната духовност е еквивалентно на постигането на максималната реалност — максималното богоподобие. Вечният живот е нескончаемо търсене на безкрайните ценности.	100:2.5 (1096.2) Actual spiritual status is the measure of Deity attainment, Adjuster attunement. The achievement of finality of spirituality is equivalent to the attainment of the maximum of reality, the maximum of Godlikeness. Eternal life is the endless quest for infinite values.
100:2.6 (1096.3) Целта на самопретворяването на човека трябва да бъде духовна, а не материална. Единствените реалности, достойни да се стремите към тях, са божествени, духовни и вечни. Смъртният човек има правото да получава физически удоволствия и удовлетворение от любовта; той извлича полза от верността на човешките съобщества и преходните институции; но всичко това не е този вечен фундамент, на който се гради безсмъртната личност, призвана да излезе извън пределите на пространството, да преодолее времето и да постигне вечната цел — божественото съвършенство и служенето като завършил.	100:2.6 (1096.3) The goal of human self-realization should be spiritual, not material. The only realities worth striving for are divine, spiritual, and eternal. Mortal man is entitled to the enjoyment of physical pleasures and to the satisfaction of human affections; he is benefited by loyalty to human associations and temporal institutions; but these are not the eternal foundations upon which to build the immortal personality which must transcend space, vanquish time, and achieve the eternal destiny of divine perfection and finaliter service.
100:2.7 (1096.4) Иисус описваше най-дълбоката увереност на позналия Бога човек, когато казваше: “Даже ако всичко земно рухне, какво значение има това за богопозналия, вярващ в Царството човек?” Временната безопасност е уязвима, но духовната увереност е непревземаема. Когато прииждащите вълни на човешките напасти егоизъм, жестокост, ненавист, злоба и ревност се лутат из смъртната душа, вие можете да бъдете напълно уверени в това, че съществува един абсолютно непристъпен вътрешен бастион — цитаделата на духа; в крайна сметка това важи за всеки човек, който е поверил опазването на своята душа на пребиваващия в него дух на вечния Бог.	100:2.7 (1096.4) Jesus portrayed the profound surety of the God-knowing mortal when he said: “To a God-knowing kingdom believer, what does it matter if all things earthly crash?” Temporal securities are vulnerable, but spiritual sureties are impregnable. When the flood tides of human adversity, selfishness, cruelty, hate, malice, and jealousy beat about the mortal soul, you may rest in the assurance that there is one inner bastion, the citadel of the spirit, which is absolutely unassailable; at least this is true of every human being who has dedicated the keeping of his soul to the indwelling spirit of the eternal God.
100:2.8 (1096.5) След такава духовна придобивка — независимо дали тя е следствие от постепенен растеж или от специфична криза, се извършва нова ориентация на личността и развитие на новия стандарт ценности. Мотивацията на такива родени в духа индивиди се изменя дотолкова, че те са способни невъзмутимо да гледат как загиват техните най-съкровени мечти и най-дълбоки надежди; те действително знаят, че такива катастрофи са само насочващи по нов път катаклизми, които разрушават временните творения на човека, преди да възпитат по-величествените и трайни реалности на новото и по-възвишено ниво на вселенски постижения.	100:2.8 (1096.5) After such spiritual attainment, whether secured by gradual growth or specific crisis, there occurs a new orientation of personality as well as the development of a new standard of values. Such spirit-born individuals are so remotivated in life that they can calmly stand by while their fondest ambitions perish and their keenest hopes crash; they positively know that such catastrophes are but the redirecting cataclysms which wreck one’s temporal creations preliminary to the rearing of the more noble and enduring realities of a new and more sublime level of universe attainment.
3. Концепциите за висшата ценност ^top	3. Concepts of Supreme Value ^top
100:3.1 (1096.6) Религията не е метод за постигане на покой и умиротворение; тя е импулс, организиращ душата за динамично служене. Тя е посвещение на самия себе си на преданото служене — любов към Бога и служене на човека. Религията заплаща всяка цена, необходима за постигане на висшата цел — наградата на вечността. Религиозната лоялност е присъща на осветената завършеност, която се отличава с величествено благородство. Такива чувства на преданост дават социален ефект и развиват духа.	100:3.1 (1096.6) Religion is not a technique for attaining a static and blissful peace of mind; it is an impulse for organizing the soul for dynamic service. It is the enlistment of the totality of selfhood in the loyal service of loving God and serving man. Religion pays any price essential to the attainment of the supreme goal, the eternal prize. There is a consecrated completeness in religious loyalty which is superbly sublime. And these loyalties are socially effective and spiritually progressive.
100:3.2 (1096.7) За вярващия думата “Бог” става символ на приближаването към висшата реалност и осъзнаването на божествената ценност. Доброто и злото не се определят от човешките симпатии и антипатии; моралните ценности не израстват от изпълнението на желанията или от чувството на разочарование и безизходност.	100:3.2 (1096.7) To the religionist the word God becomes a symbol signifying the approach to supreme reality and the recognition of divine value. Human likes and dislikes do not determine good and evil; moral values do not grow out of wish fulfillment or emotional frustration.
100:3.3 (1096.8) Размишлявайки за ценностите, вие трябва да отличавате това, което е ценност, от това, което притежава ценност. Вие трябва да виждате зависимостта, която съществува между приятната дейност и нейната осмислена интеграция и разширена реализация на все по-високи и по-високи нива на човешкия опит.	100:3.3 (1096.8) In the contemplation of values you must distinguish between that which is value and that which has value. You must recognize the relation between pleasurable activities and their meaningful integration and enhanced realization on ever progressively higher and higher levels of human experience.
100:3.4 (1097.1) Значението е нещо, прибавяно от опита към ценностите; то е правилното осъзнаване на ценностите. Изолираното и чисто егоистично удоволствие може да означава практическа девалвация на значенията, безсмислено развлечение, граничещо с относително зло. Ценностите са емпирични тогава, когато реалностите са осмислени и интелектуално асоциирани, когато такива отношения се осъзнават и по достойнство се оценяват от разума.	100:3.4 (1097.1) Meaning is something which experience adds to value; it is the appreciative consciousness of values. An isolated and purely selfish pleasure may connote a virtual devaluation of meanings, a meaningless enjoyment bordering on relative evil. Values are experiential when realities are meaningful and mentally associated, when such relationships are recognized and appreciated by mind.
100:3.5 (1097.2) Ценностите никога не са статични; реалността означава изменение, растеж. Изменението без растеж — без разширяване на значенията и повишаване на ценностите — не съдържа в себе си ценности и е потенциално зло. Колкото по-голяма е способността за космическа адаптация, толкова по-големи значения се съдържат във всеки опит. Ценностите не са концептуални илюзии; те са реални, но те винаги зависят от отношенията. Ценностите винаги са и актуални, и потенциални — не това, което е било, а това, което е и което ще бъде.	100:3.5 (1097.2) Values can never be static; reality signifies change, growth. Change without growth, expansion of meaning and exaltation of value, is valueless—is potential evil. The greater the quality of cosmic adaptation, the more of meaning any experience possesses. Values are not conceptual illusions; they are real, but always they depend on the fact of relationships. Values are always both actual and potential—not what was, but what is and is to be.
100:3.6 (1097.3) Обединяването на актуалното и потенциалното тъждество на растежа е емпирична реализация на ценностите. Но растежът не е просто прогрес. Прогресът винаги има значение, но без растежа той е относително лишен от стойност. Висшата ценност на човешкия живот се заключава в растежа на ценностите, в развитието на значенията и в реализация на космическата взаимосвръзаност на всеки от тези видове опит. Такъв опит е еквивалентен на богосъзнание. Притежаващ такова съзнание смъртен, без да е свръхестествен, наистина става свръхчовек — в него се развива безсмъртна душа.	100:3.6 (1097.3) The association of actuals and potentials equals growth, the experiential realization of values. But growth is not mere progress. Progress is always meaningful, but it is relatively valueless without growth. The supreme value of human life consists in growth of values, progress in meanings, and realization of the cosmic interrelatedness of both of these experiences. And such an experience is the equivalent of God-consciousness. Such a mortal, while not supernatural, is truly becoming superhuman; an immortal soul is evolving.
100:3.7 (1097.4) Човекът е неспособен да предизвиква растеж, но е способен да създаде благоприятни условия за това. Растежът е винаги безсъзнателен — независимо дали е физически, интелектуален или духовен. Така расте любовта: не е възможно да я създадеш, произведеш или купиш; тя трябва да израсте. Еволюцията е космически метод за растеж. Социалният растеж е невъзможно да се осигури със закони, а нравствен растеж не се постига с усъвършенстване на управлението. Човекът може да създаде машина, но нейната истинска ценност трябва да се определи от човешката култура и личното възприятие. Единственият принос на човека за растежа е мобилизацията на всички възможности на своята личност — живата вяра.	100:3.7 (1097.4) Man cannot cause growth, but he can supply favorable conditions. Growth is always unconscious, be it physical, intellectual, or spiritual. Love thus grows; it cannot be created, manufactured, or purchased; it must grow. Evolution is a cosmic technique of growth. Social growth cannot be secured by legislation, and moral growth is not had by improved administration. Man may manufacture a machine, but its real value must be derived from human culture and personal appreciation. Man’s sole contribution to growth is the mobilization of the total powers of his personality—living faith.
4. Проблемите на растежа ^top	4. Problems of Growth ^top
100:4.1 (1097.5) Религиозният живот е посветен живот, а посветеният живот е живот творчески — неподправен и спонтанен. Новите религиозни прозрения се раждат в сблъсъци, вследствие на които човек започва да избира нови, по-добри навици на реагиране и оставя предишните, по-лоши начини. Новите значения възникват само в конфликтни ситуации, а конфликтите се запазват само поради отказа да се поддържат по-високите ценности, стоящи зад висши значения.	100:4.1 (1097.5) Religious living is devoted living, and devoted living is creative living, original and spontaneous. New religious insights arise out of conflicts which initiate the choosing of new and better reaction habits in the place of older and inferior reaction patterns. New meanings only emerge amid conflict; and conflict persists only in the face of refusal to espouse the higher values connoted in superior meanings.
100:4.2 (1097.6) Религиозните дилеми са неизбежни; растежът е невъзможен без психически конфликт и духовно вълнение. Формирането на философска норма на живот предполага сериозно сътресение във философските сфери на разума. Предаността към великото, добродетелното, истинното и благородното не се появява без борба. Ясността на духовното видение и усилването на космическата проницателност изискват усилия. И човешкият интелект протестира, когато го отучват да живее за сметка на недуховните енергии на временното съществуване. Ленивият животински разум ще въстане против тези усилия, които са необходими за решаването на космическите проблеми.	100:4.2 (1097.6) Religious perplexities are inevitable; there can be no growth without psychic conflict and spiritual agitation. The organization of a philosophic standard of living entails considerable commotion in the philosophic realms of the mind. Loyalties are not exercised in behalf of the great, the good, the true, and the noble without a struggle. Effort is attendant upon clarification of spiritual vision and enhancement of cosmic insight. And the human intellect protests against being weaned from subsisting upon the nonspiritual energies of temporal existence. The slothful animal mind rebels at the effort required to wrestle with cosmic problem solving.
100:4.3 (1097.7) Но големият проблем на религиозния начин на живот се заключава в задачата по обединението на душевните сили на личността под ръководството на любовта. Здравето, умствената ефективност и щастието възникват вследствие обединяването на физическите системи, системите на разума и системите на духа.Човекът добре разбира какво е здраве и здравомислие, но той наистина няма практически никаква представа за това какво е щастие. Висшето щастие е неразривно свързано с духовния прогрес. Духовният растеж донася устойчива радост, покой, който надхвърля всякакво разбиране.	100:4.3 (1097.7) But the great problem of religious living consists in the task of unifying the soul powers of the personality by the dominance of love. Health, mental efficiency, and happiness arise from the unification of physical systems, mind systems, and spirit systems. Of health and sanity man understands much, but of happiness he has truly realized very little. The highest happiness is indissolubly linked with spiritual progress. Spiritual growth yields lasting joy, peace which passes all understanding.
100:4.4 (1098.1) Във физическия живот органите на чувствата съобщават за присъствието на вещите; разумът открива реалностите на значенията; но духовният опит разкрива на индивида истинските ценности на живота. Тези високи нива на човешки живот се постигат във висшата любов към Бога и безкористната любов към човека. Ако обичате вашите ближни, то вие със сигурност сте открили за себе си тяхната ценност. Иисус се отнасяше към хората с такава любов, защото толкова високо ги ценеше. Най-добрият начин да откриете ценността на вашите ближни е да узнаете техните мотиви. Ако някой ви дразни, предизвиква във вас неприязън, следва да се опитате благожелателно да застанете на неговата гледна точка, да разберете какво е станало причина за толкова нежелателно поведение. Ако веднъж разберете своя ближен, вие ще станете търпим и тази търпимост ще се превърне в дружба и ще прерасне в любов.	100:4.4 (1098.1) In physical life the senses tell of the existence of things; mind discovers the reality of meanings; but the spiritual experience reveals to the individual the true values of life. These high levels of human living are attained in the supreme love of God and in the unselfish love of man. If you love your fellow men, you must have discovered their values. Jesus loved men so much because he placed such a high value upon them. You can best discover values in your associates by discovering their motivation. If someone irritates you, causes feelings of resentment, you should sympathetically seek to discern his viewpoint, his reasons for such objectionable conduct. If once you understand your neighbor, you will become tolerant, and this tolerance will grow into friendship and ripen into love.
100:4.5 (1098.2) В своето въображение си представете един от вашите първобитни предци от пещерния период — кроткия, уродлив, отвратителен, озъбен дивак, който — разкрачил крака и размахвайки тоягата — гледа пред себе си, дишайки ненавист и злоба. Такова зрелище едва ли ще демонстрира божественото достойнство на човека. Но позволете ни да раздалечим рамките. Пред този възбуден човек, привел се към земята, има саблезъб тигър, а зад него — жена с две деца. Вие веднага разбирате, че подобна картина отразява зараждането на много прекрасни и благородни човешки качества, макар че и в двата случая пред вас стои един и същи човек — единствената разлика се заключава в това, че във втория случай са ви позволили да разширите перспективата си. Затова ви става понятна мотивацията на този еволюиращ смъртен. Неговото отношение става похвално, защото вие го разбирате. Ако само можехте да си представите мотивите на своите ближни — колко по-добре щяхте да започнете да ги разбирате! Ако само бихте познали своите събратя, щяхте да ги заобичате.	100:4.5 (1098.2) In the mind’s eye conjure up a picture of one of your primitive ancestors of cave-dwelling times—a short, misshapen, filthy, snarling hulk of a man standing, legs spread, club upraised, breathing hate and animosity as he looks fiercely just ahead. Such a picture hardly depicts the divine dignity of man. But allow us to enlarge the picture. In front of this animated human crouches a saber-toothed tiger. Behind him, a woman and two children. Immediately you recognize that such a picture stands for the beginnings of much that is fine and noble in the human race, but the man is the same in both pictures. Only, in the second sketch you are favored with a widened horizon. You therein discern the motivation of this evolving mortal. His attitude becomes praiseworthy because you understand him. If you could only fathom the motives of your associates, how much better you would understand them. If you could only know your fellows, you would eventually fall in love with them.
100:4.6 (1098.3) Вие не можете истински да обичате своите събратя за сметка само на волево усилие. Любовта се ражда само от дълбокото разбиране на мотивите и чувствата на ближния. Важно е не толкова да обичате всички хора днес, колкото всеки ден да се учите да обичате още един човек. Ако всеки ден или всяка седмица започвате да разбирате още един свой събрат — и ако такъв е пределът на вашите способности, то в този случай се извършва действителна социализация и истинско одухотворяване на вашата личност. Любовта е заразителна, а когато човешкото чувство е разумно и мъдро, любовта става по-привлекателна от ненавистта. Но само истинската и безкористна любов действително се предава на другите. Ако всеки смъртен можеше да стане средоточие на динамичното чувство, милосърдният вирус на любовта скоро щеше да запълни чувствения поток на човешките емоции дотолкова, че цялата цивилизация щеше да бъде обхваната от любов — и това би станало съвършено братство на хората.	100:4.6 (1098.3) You cannot truly love your fellows by a mere act of the will. Love is only born of thoroughgoing understanding of your neighbor’s motives and sentiments. It is not so important to love all men today as it is that each day you learn to love one more human being. If each day or each week you achieve an understanding of one more of your fellows, and if this is the limit of your ability, then you are certainly socializing and truly spiritualizing your personality. Love is infectious, and when human devotion is intelligent and wise, love is more catching than hate. But only genuine and unselfish love is truly contagious. If each mortal could only become a focus of dynamic affection, this benign virus of love would soon pervade the sentimental emotion-stream of humanity to such an extent that all civilization would be encompassed by love, and that would be the realization of the brotherhood of man.
5. Обръщането и мистицизмът ^top	5. Conversion and Mysticism ^top
100:5.1 (1098.4) Светът е пълен с изгубени души — изгубени не в теологичен смисъл, а в смисъл на направлението, тоест души, които в ерата на философското разочарование се хвърлят от един “изъм” и култ към друг. Малцина се научиха да заменят авторитета на религиите с философията на живота. (Символите на социализираната религия не бива да се отхвърлят като път за растежа, макар че руслото на реката все още не е самата река.)	100:5.1 (1098.4) The world is filled with lost souls, not lost in the theologic sense but lost in the directional meaning, wandering about in confusion among the isms and cults of a frustrated philosophic era. Too few have learned how to install a philosophy of living in the place of religious authority. (The symbols of socialized religion are not to be despised as channels of growth, albeit the river bed is not the river.)
100:5.2 (1098.5) Еволюцията на религиозния растеж води от застоя, през противоречията — към координацията, от неувереността към непоколебимата вяра, от объркването на космическото съзнание към обединяването на личността, от временната цел към вечната, от оковите на страха към свободата на божественото синовство.	100:5.2 (1098.5) The progression of religious growth leads from stagnation through conflict to co-ordination, from insecurity to undoubting faith, from confusion of cosmic consciousness to unification of personality, from the temporal objective to the eternal, from the bondage of fear to the liberty of divine sonship.
100:5.3 (1099.1) Следва веднага да кажем, че заявленията за преданост към висшите идеали — психическото, емоционално и духовно усещане на богосъзнанието, може да бъдат следствие от някои критични ситуации, например, в случай на криза. Апостол Павел изпита такова внезапно и поразило го обръщане в оня знаменателен ден на пътя, водещ към Дамаск. През аналогичен опит премина Гаутама Сидхарта в онази нощ, когато, седейки в самота, се опитваше да проникне в тайната на окончателната истина. Сходен опит имаха и много други хора, но мнозина искрено вярващи прогресираха в духа без внезапни обръщания.	100:5.3 (1099.1) It should be made clear that professions of loyalty to the supreme ideals—the psychic, emotional, and spiritual awareness of God-consciousness—may be a natural and gradual growth or may sometimes be experienced at certain junctures, as in a crisis. The Apostle Paul experienced just such a sudden and spectacular conversion that eventful day on the Damascus road. Gautama Siddhartha had a similar experience the night he sat alone and sought to penetrate the mystery of final truth. Many others have had like experiences, and many true believers have progressed in the spirit without sudden conversion.
100:5.4 (1099.2) Повечето впечатляващи феномени, свързани с така наречените религиозни обръщания, имат изключително психологически характер, но понякога действително стават обръщания, имащи и духовен произход. Много често, при всеобхватната умствена мобилизация на всяко ниво от психическия стремеж нагоре и духовното обръщане, при съвършенство на човешката мотивация — преданост на божествената идея, вътрешният дух внезапно се съединява с нижележащия разум за синхронизация с целеустремената и посветена воля, присъща на свръхсъзнателния разум на вярващия смъртен. Именно в такъв опит — обединение на интелектуални и духовни явления, се заключава обръщането, определяно от фактори, които се намират отвъд пределите и по-високо от чисто психологическото ниво.	100:5.4 (1099.2) Most of the spectacular phenomena associated with so-called religious conversions are entirely psychologic in nature, but now and then there do occur experiences which are also spiritual in origin. When the mental mobilization is absolutely total on any level of the psychic upreach toward spirit attainment, when there exists perfection of the human motivation of loyalties to the divine idea, then there very often occurs a sudden down-grasp of the indwelling spirit to synchronize with the concentrated and consecrated purpose of the superconscious mind of the believing mortal. And it is such experiences of unified intellectual and spiritual phenomena that constitute the conversion which consists in factors over and above purely psychologic involvement.
100:5.5 (1099.3) Заедно с това, само едната емоция е лъжливо обръщане: човек трябва не само да чувства, но и да вярва. Дотолкова, доколкото психическата мобилизация е частична, а мотивацията на човешката преданост — непълна, дотолкова опитът от обръщането ще остава съчетание с интелектуалната, емоционална и духовна реалност.	100:5.5 (1099.3) But emotion alone is a false conversion; one must have faith as well as feeling. To the extent that such psychic mobilization is partial, and in so far as such human-loyalty motivation is incomplete, to that extent will the experience of conversion be a blended intellectual, emotional, and spiritual reality.
100:5.6 (1099.4) Ако човек е готов да признае теоретическия подсъзнателен разум като практическа работна хипотеза в рамките на принципно единния интелектуален живот, то в такъв случай, за да бъде последователен, той трябва съответно да постулира аналогична област на възходящата интелектуална активност като свръхсъзнателно ниво — зоната на непосредствен контакт с вътрешната духовна същност, Настройчика на Съзнанието. Огромната опасност във всякакви подобни умозрителни разсъждения за психиката се заключава в това, че виденията и други така наричани мистични преживявания, наред с обичайните сънища, могат да се сметнат за божествени съобщения, възприемани с разума. В миналото божествените същества откриваха себе си на някои богопознали личности не поради мистични трансове или болезнени видения, а въпреки всякакви подобни феномени.	100:5.6 (1099.4) If one is disposed to recognize a theoretical subconscious mind as a practical working hypothesis in the otherwise unified intellectual life, then, to be consistent, one should postulate a similar and corresponding realm of ascending intellectual activity as the superconscious level, the zone of immediate contact with the indwelling spirit entity, the Thought Adjuster. The great danger in all these psychic speculations is that visions and other so-called mystic experiences, along with extraordinary dreams, may be regarded as divine communications to the human mind. In times past, divine beings have revealed themselves to certain God-knowing persons, not because of their mystic trances or morbid visions, but in spite of all these phenomena.
100:5.7 (1099.5) В противоположност на стремежа към обръщането най-добрият подход към моронтийните зони на подобен контакт с Настройчика на Съзнанието е живата вяра и искреното поклонение, чистата и безкористна молитва. Твърде често спомените, изтласквани на безсъзнателното ниво на човешкия разум, погрешно се приемаха за божествени откровения и духовни наставления.	100:5.7 (1099.5) In contrast with conversion-seeking, the better approach to the morontia zones of possible contact with the Thought Adjuster would be through living faith and sincere worship, wholehearted and unselfish prayer. Altogether too much of the uprush of the memories of the unconscious levels of the human mind has been mistaken for divine revelations and spirit leadings.
100:5.8 (1099.6) Съществува огромна опасност, свързана с вкоренилата се практика на религиозното мечтателство. Мистицизмът може да стане начин за бягство от реалността, макар че понякога той служи като средство за истинско духовно общуване. Кратковременното излизане от суетата на живота не може да представлява сериозна опасност, но продължителната изолация на личността е крайно нежелателна. При никакви обстоятелства не следва да се развива изолираното призрачно съзнание като вид религиозен опит.	100:5.8 (1099.6) There is great danger associated with the habitual practice of religious daydreaming; mysticism may become a technique of reality avoidance, albeit it has sometimes been a means of genuine spiritual communion. Short seasons of retreat from the busy scenes of life may not be seriously dangerous, but prolonged isolation of personality is most undesirable. Under no circumstances should the trancelike state of visionary consciousness be cultivated as a religious experience.
100:5.9 (1099.7) Признаци за мистичното състояние са разсеяното съзнание с ярки островчета съсредоточено внимание при сравнително пасивен интелект. Всичко това приближава съзнанието по-скоро към безсъзнателната област, отколкото към зоната на духовен контакт — свръхсъзнателната област. Много мистици довеждаха умствената дисоциация до нивото на аномалните умствени проявления.	100:5.9 (1099.7) The characteristics of the mystical state are diffusion of consciousness with vivid islands of focal attention operating on a comparatively passive intellect. All of this gravitates consciousness toward the subconscious rather than in the direction of the zone of spiritual contact, the superconscious. Many mystics have carried their mental dissociation to the level of abnormal mental manifestations.
100:5.10 (1100.1) По-здравото отношение към духовното съзерцание са изпълненото с размисъл поклонение и благодарствените молитви. Непосредственото общуване с Настройчика на Съзнанието — подобно на това, което се наблюдаваше в последните години от живота на Иисус в плът, не следва да се бърка с така наричания мистичен опит. Факторите, които водят към началото на мистичното общуване, свидетелстват за опасността от подобни психически състояния. Мистичното състояние се благоприятства от такива неща като физическа умора, постене, психична разсеяност, дълбоки естетически преживявания, силни сексуални импулси, страх, безпокойство, ярост, бясно танцуване. Много от това, което възниква в резултат на подобна предварителна подготовка, се ражда в подсъзнателния разум.	100:5.10 (1100.1) The more healthful attitude of spiritual meditation is to be found in reflective worship and in the prayer of thanksgiving. The direct communion with one’s Thought Adjuster, such as occurred in the later years of Jesus’ life in the flesh, should not be confused with these so-called mystical experiences. The factors which contribute to the initiation of mystic communion are indicative of the danger of such psychic states. The mystic status is favored by such things as: physical fatigue, fasting, psychic dissociation, profound aesthetic experiences, vivid sex impulses, fear, anxiety, rage, and wild dancing. Much of the material arising as a result of such preliminary preparation has its origin in the subconscious mind.
100:5.11 (1100.2) Колкото и благоприятни да са условията за мистични явления, следва ясно да се помни, че Иисус Назарянин никога не е прибягвал към подобни методи за общуване с Райския Баща. При Иисус нямаше подсъзнателни халюцинации или свръхсъзнателни видения.	100:5.11 (1100.2) However favorable may have been the conditions for mystic phenomena, it should be clearly understood that Jesus of Nazareth never resorted to such methods for communion with the Paradise Father. Jesus had no subconscious delusions or superconscious illusions.
6. Признаците на религиозния живот ^top	6. Marks of Religious Living ^top
100:6.1 (1100.3) Еволюционните религии и богооткровените религии могат съществено да се отличават по метода си, но в своите мотиви те в много отношения си приличат. Религията не е специфична функция на живота. Тя по-скоро е начин на живот. Истинската религия е беззаветна преданост на някаква реалност, която вярващият смята за висша ценност за себе си и цялото човечество. И първостепенните характеристики на всички религии са безусловната привързаност и беззаветната преданост към висшите ценности. Такава религиозна преданост към висшите ценности се проявява по отношение на предполагаемо невярващата майка към своето дете и в горещата привързаност на невярващия човек към своето дело.	100:6.1 (1100.3) Evolutionary religions and revelatory religions may differ markedly in method, but in motive there is great similarity. Religion is not a specific function of life; rather is it a mode of living. True religion is a wholehearted devotion to some reality which the religionist deems to be of supreme value to himself and for all mankind. And the outstanding characteristics of all religions are: unquestioning loyalty and wholehearted devotion to supreme values. This religious devotion to supreme values is shown in the relation of the supposedly irreligious mother to her child and in the fervent loyalty of nonreligionists to an espoused cause.
100:6.2 (1100.4) Приетата от вярващите висша ценност може да бъде недостойна или даже лъжлива, но тя си остава религиозна. Религията е неподправена само дотолкова, доколкото ценността, която се смята за висша, представлява истинска космическа реалност, изпълнена с неподправена духовна значимост.	100:6.2 (1100.4) The accepted supreme value of the religionist may be base or even false, but it is nevertheless religious. A religion is genuine to just the extent that the value which is held to be supreme is truly a cosmic reality of genuine spiritual worth.
100:6.3 (1100.5) Човешкото реагиране на религиозния импулс се характеризира с благородство и величие. Искрено вярващият съзнава своя статут на гражданин на вселената и знае, че влиза в контакт със свръхчовешки сили. Той изпитва трепет и се изпълва с енергия от увереност в причастността към висшето и прославено приятелство с Божиите синове. Съзнанието за собствената ценност на такъв човек се е разширило за сметка на стимула, който придава стремеж към изпълнение на най-висши вселенски задачи — стремежа към висши цели.	100:6.3 (1100.5) The marks of human response to the religious impulse embrace the qualities of nobility and grandeur. The sincere religionist is conscious of universe citizenship and is aware of making contact with sources of superhuman power. He is thrilled and energized with the assurance of belonging to a superior and ennobled fellowship of the sons of God. The consciousness of self-worth has become augmented by the stimulus of the quest for the highest universe objectives—supreme goals.
100:6.4 (1100.6) Вътрешното “аз” е отстъпило под напора на всеобхватната мотивация, укрепваща самодисциплината, намаляваща емоционалния конфликт и правеща смъртния живот действително достоен. Болезненото признаване на човешката ограниченост се сменя с естественото осъзнаване на недостатъците на смъртното същество заедно с решимостта и духовния стремеж към висши вселенски и свръхвселенски цели. И този упорит стремеж към постигане на свръхсмъртни идеали винаги се характеризира с повишено спокойствие, сдържаност, устойчивост и търпимост.	100:6.4 (1100.6) The self has surrendered to the intriguing drive of an all-encompassing motivation which imposes heightened self-discipline, lessens emotional conflict, and makes mortal life truly worth living. The morbid recognition of human limitations is changed to the natural consciousness of mortal shortcomings, associated with moral determination and spiritual aspiration to attain the highest universe and superuniverse goals. And this intense striving for the attainment of supermortal ideals is always characterized by increasing patience, forbearance, fortitude, and tolerance.
100:6.5 (1100.7) Но истинската религия е жива любов, живот в служене. Изолираността на религиозния човек от много чисто временни и незначителни неща никога не го води до социална изолация и не трябва да унищожава чувството му за хумор. Без да изключва нещо от човешкия опит, истинската религия придава нови значения на всичко в живота. Тя изработва нов тип увлеченост, устрем и мъжество. Тя може дори да пробуди духа за борба с вярата, нещо, представляващо огромна опасност, когато не се контролира от духовно проникновение и привързаност към ежедневните социални задължения, основани на човешката преданост.	100:6.5 (1100.7) But true religion is a living love, a life of service. The religionist’s detachment from much that is purely temporal and trivial never leads to social isolation, and it should not destroy the sense of humor. Genuine religion takes nothing away from human existence, but it does add new meanings to all of life; it generates new types of enthusiasm, zeal, and courage. It may even engender the spirit of the crusader, which is more than dangerous if not controlled by spiritual insight and loyal devotion to the commonplace social obligations of human loyalties.
100:6.6 (1101.1) Една от най-поразителните особености на религиозния живот е динамичният и възвишен покой — този покой, който е по-високо от всяко човешко разбиране, това космическо самообладание, което говори за отсъствието на съмнения и объркване. Такива нива на духовната устойчивост не знаят разочарования. Такива вярващи са подобни на апостол Павел, казващ: “Аз съм убеден, че нито смъртта, нито животът, нито ангелите, нито духовете висши, нито силите, нищо в настоящето и нищо в бъдещето, нищо над нас и нищо под нас, и нищо друго не може да ни отнеме Божията любов.”	100:6.6 (1101.1) One of the most amazing earmarks of religious living is that dynamic and sublime peace, that peace which passes all human understanding, that cosmic poise which betokens the absence of all doubt and turmoil. Such levels of spiritual stability are immune to disappointment. Such religionists are like the Apostle Paul, who said: “I am persuaded that neither death, nor life, nor angels, nor principalities, nor powers, nor things present, nor things to come, nor height, nor depth, nor anything else shall be able to separate us from the love of God.”
100:6.7 (1101.2) Чувството на увереност, свързано със съзнанието за тържествуващо блаженство, не напуска човека, който е постигнал реалността на Висшето и върви към своята цел — Пределното.	100:6.7 (1101.2) There is a sense of security, associated with the realization of triumphing glory, resident in the consciousness of the religionist who has grasped the reality of the Supreme, and who pursues the goal of the Ultimate.
100:6.8 (1101.3) В това, което се отнася до предаността и величието, еволюционната религия е също така изпълнена с всички тези качества, тъй като тя е истински опит. Но богооткровената религия е толкова ненадмината, колкото и истинска. Новата преданост, представляваща разширение на духовното зрение, създава нови нива на любовта и привързаността, служенето и приятелството; и цялата тази подобрена социална перспектива разширява съзнанието за Бащинството на Бога и братството между хората.	100:6.8 (1101.3) Even evolutionary religion is all of this in loyalty and grandeur because it is a genuine experience. But revelatory religion is excellent as well as genuine. The new loyalties of enlarged spiritual vision create new levels of love and devotion, of service and fellowship; and all this enhanced social outlook produces an enlarged consciousness of the Fatherhood of God and the brotherhood of man.
100:6.9 (1101.4) Характерното отличие на богооткровената религия от еволюционната става ново качество на божествената мъдрост, което се прибавя към чисто емпиричната човешка мъдрост. Но именно опитът на човешката религия изработва способност за по-нататъшно възприятие на разширяващите се посвещения на божествената мъдрост и космическа проницателност.	100:6.9 (1101.4) The characteristic difference between evolved and revealed religion is a new quality of divine wisdom which is added to purely experiential human wisdom. But it is experience in and with the human religions that develops the capacity for subsequent reception of increased bestowals of divine wisdom and cosmic insight.
7. Върхът на религиозния живот ^top	7. The Acme of Religious Living ^top
100:7.1 (1101.5) Макар че обичайният смъртен на Урантия е неспособен да постигне това висше съвършенство на характера, който притежаваше Иисус Назарянин в своя живот в плът, всеки вярващ смъртен е напълно способен да придобие силна и обединена личност, подражавайки на безупречната личност на Иисус. Уникалното качество на личността на Учителя беше не толкова неговото съвършенство, колкото неговата симетрия, неговата съвършена и балансирана ценност. Най-удачната характеристика на Иисус се заключава в словата на този, който, показвайки Учителя, стоящ пред своите обвинители, каза: “Ето Човека!”	100:7.1 (1101.5) Although the average mortal of Urantia cannot hope to attain the high perfection of character which Jesus of Nazareth acquired while sojourning in the flesh, it is altogether possible for every mortal believer to develop a strong and unified personality along the perfected lines of the Jesus personality. The unique feature of the Master’s personality was not so much its perfection as its symmetry, its exquisite and balanced unification. The most effective presentation of Jesus consists in following the example of the one who said, as he gestured toward the Master standing before his accusers, “Behold the man!”
100:7.2 (1101.6) Неизчерпаемата доброта на Иисус трогваше сърцата на хората, но непоколебимата сила на характера поразяваше неговите последователи. Той беше действително искрен; в него нямаше никакво лицемерие. На него му беше чужда изкуствеността, той беше неизменно въплъщение на живителна неподправеност. Никога не си служеше с лицемерие, никога не прибягваше към мистификации. Той живееше истината точно такава, каквато я проповядваше. Той беше истината. Беше принуден да провъзгласи спасителната истина на своето поколение, макар че такава прямота понякога предизвикваше болка. Той беше безусловно предан на всяка истина.	100:7.2 (1101.6) The unfailing kindness of Jesus touched the hearts of men, but his stalwart strength of character amazed his followers. He was truly sincere; there was nothing of the hypocrite in him. He was free from affectation; he was always so refreshingly genuine. He never stooped to pretense, and he never resorted to shamming. He lived the truth, even as he taught it. He was the truth. He was constrained to proclaim saving truth to his generation, even though such sincerity sometimes caused pain. He was unquestioningly loyal to all truth.
100:7.3 (1101.7) Но Учителят беше толкова благоразумен, толкова достъпен в общуването. Цялото му служене се отличаваше с огромна практическа насоченост, докато всеки негов план се характеризираше с толкова осветен здрав смисъл. Той беше напълно лишен от каквито и да било причудливи, ексцентрични наклонности или странности. Той никога не биваше капризен, своенравен или истеричен. Във всички свои учения и дела той неизменно се отличаваше с възвишена проницателност в съчетание с необикновено разбиране за това какво е уместно и какво — не.	100:7.3 (1101.7) But the Master was so reasonable, so approachable. He was so practical in all his ministry, while all his plans were characterized by such sanctified common sense. He was so free from all freakish, erratic, and eccentric tendencies. He was never capricious, whimsical, or hysterical. In all his teaching and in everything he did there was always an exquisite discrimination associated with an extraordinary sense of propriety.
100:7.4 (1102.1) Синът Човешки винаги се отличаваше с високо самообладание. Даже враговете се отнасяха към него с неподправено уважение; самото му присъствие им внушаваше страх. Иисус не познаваше страха. Той беше изпълнен с божествено въодушевление, но никога не ставаше фанатичен. Беше емоционално активен, но никога не ставаше вятърничев. Той притежаваше въображение, но винаги беше практичен. Искрено гледаше в очите реалностите на живота, но никога не биваше унил или скучен. Той беше храбър, но никога не ставаше безразсъден. Беше благоразумен, но никога не биваше страхлив. Той беше отзивчив, но не сантиментален; необикновен, но не ексцентричен. Беше набожен човек, но не лицемерно набожен. Той се отличаваше с толкова високо самообладание благодарение на съвършената цялостност на своята натура.	100:7.4 (1102.1) The Son of Man was always a well-poised personality. Even his enemies maintained a wholesome respect for him; they even feared his presence. Jesus was unafraid. He was surcharged with divine enthusiasm, but he never became fanatical. He was emotionally active but never flighty. He was imaginative but always practical. He frankly faced the realities of life, but he was never dull or prosaic. He was courageous but never reckless; prudent but never cowardly. He was sympathetic but not sentimental; unique but not eccentric. He was pious but not sanctimonious. And he was so well-poised because he was so perfectly unified.
100:7.5 (1102.2) Самобитността на Иисус не беше ограничена с нищо. Той не беше свързан с обичаи или скован от поробваща низка традиционност. Неговата реч се отличаваше с непоколебима увереност, неговите учения — с абсолютна неопровержимост. Но неговата величествена самобитност не закриваше от взора му бисерите от истината в ученията на неговите предшественици и съвременници. И най-самобитното в неговите учения беше поставянето на преден план на любовта и милосърдието вместо страха и жертвоприношенията.	100:7.5 (1102.2) Jesus’ originality was unstifled. He was not bound by tradition or handicapped by enslavement to narrow conventionality. He spoke with undoubted confidence and taught with absolute authority. But his superb originality did not cause him to overlook the gems of truth in the teachings of his predecessors and contemporaries. And the most original of his teachings was the emphasis of love and mercy in the place of fear and sacrifice.
100:7.6 (1102.3) Иисус се отличаваше с изклюителна широта на възгледите. Той учеше своите последователи да проповядват Евангелието на всички народи. На него му бяха чужди каквито и да било предразсъдъци. Отзивчивото му сърце прегръщаше цялото човечество — даже вселената. Неговата неизменна покана беше: “Нека този, който копнее, да дойде.”	100:7.6 (1102.3) Jesus was very broad in his outlook. He exhorted his followers to preach the gospel to all peoples. He was free from all narrow-mindedness. His sympathetic heart embraced all mankind, even a universe. Always his invitation was, “Whosoever will, let him come.”
100:7.7 (1102.4) За Иисус вярно беше казано: “Той се уповаваше на Бога.” Като човек сред хората, той се отнасяше към небесния Баща с необикновено, възвишено доверие. Той се доверяваше на Отеца така, както детето се доверява на своя земен родител. Неговата вяра беше съвършена, но тя никога не беше безцеремонна. Колкото и жестока да беше природата, колкото и безразлично да беше нейното отношение към благополучието на човека на Земята, вярата на Иисус оставаше непоколебима. На него му беше непознато разочарованието, той си оставаше невъзприемчив към преследванията. Него не го обиждаше очевидното поражение.	100:7.7 (1102.4) Of Jesus it was truly said, “He trusted God.” As a man among men he most sublimely trusted the Father in heaven. He trusted his Father as a little child trusts his earthly parent. His faith was perfect but never presumptuous. No matter how cruel nature might appear to be or how indifferent to man’s welfare on earth, Jesus never faltered in his faith. He was immune to disappointment and impervious to persecution. He was untouched by apparent failure.
100:7.8 (1102.5) Той обичаше хората като братя и в същото време виждаше колко различни бяха те по своите вътрешни дарования и придобити качества. “Той ходеше, творейки добро.”	100:7.8 (1102.5) He loved men as brothers, at the same time recognizing how they differed in innate endowments and acquired qualities. “He went about doing good.”
100:7.9 (1102.6) Иисус беше необикновено жизнерадостен човек, но той не беше сляп или безразсъден оптимист. Неговото неизменно наставление беше: “Не падайте духом!” Той беше способен да запазва своето уверено отношение благодарение на непоколебимото доверие в Бога и твърдата увереност в човека. Той беше винаги трогателно състрадателен към всички хора, защото ги обичаше и вярваше в тях. Заедно с това той беше неизменно верен на своите убеждения и величествено твърд в своята привързаност към изпълнението на волята на Отеца.	100:7.9 (1102.6) Jesus was an unusually cheerful person, but he was not a blind and unreasoning optimist. His constant word of exhortation was, “Be of good cheer.” He could maintain this confident attitude because of his unswerving trust in God and his unshakable confidence in man. He was always touchingly considerate of all men because he loved them and believed in them. Still he was always true to his convictions and magnificently firm in his devotion to the doing of his Father’s will.
100:7.10 (1102.7) Учителят винаги беше щедър. Той неуморно повтаряше: “По-блаженно е да даваш, отколкото да взимаш.” Той каза: “Даром получихте, даром давайте.” И заедно с това, при цялата му неограничена щедрост, той никога не се отличаваше с разточителност или екстравагантност. Той учеше, че за придобиване на спасение е необходимо да вярваш. “Защото всеки молещ ще получи.”	100:7.10 (1102.7) The Master was always generous. He never grew weary of saying, “It is more blessed to give than to receive.” Said he, “Freely you have received, freely give.” And yet, with all of his unbounded generosity, he was never wasteful or extravagant. He taught that you must believe to receive salvation. “For every one who seeks shall receive.”
100:7.11 (1102.8) Той беше прям, но неизменно добър. Казваше: “Ако това не беше така, щях да ви кажа.” Той беше искрен, но винаги дружелюбен. Открито говореше за своята любов към грешника и своята ненавист към греха. Но в цялата му поразително искреност той беше безупречно справедлив.	100:7.11 (1102.8) He was candid, but always kind. Said he, “If it were not so, I would have told you.” He was frank, but always friendly. He was outspoken in his love for the sinner and in his hatred for sin. But throughout all this amazing frankness he was unerringly fair.
100:7.12 (1102.9) Иисус се отличаваше с жизнерадостност, макар че понякога му се налагаше да изпие от чашата хорската тъга. Той безстрашно посрещаше реалността на битието и при все това с огромно въодушевление се отнасяше към Евангелието на царството. Но той управляваше своето въодушевление, никога то не управляваше него. Той беше безусловно предан на “делото на Отеца”. Това божествено въодушевление караше неговите духовни събратя да мислят, че той не беше на себе си, но гледащата отстрани вселена го оцени като образец на благоразумие и висша смъртна преданост към благородните изисквания на духовния живот. И неговият сдържан ентусиазъм заразяваше; другарите му не можеха да не споделят неговия божествен оптимизъм.	100:7.12 (1102.9) Jesus was consistently cheerful, notwithstanding he sometimes drank deeply of the cup of human sorrow. He fearlessly faced the realities of existence, yet was he filled with enthusiasm for the gospel of the kingdom. But he controlled his enthusiasm; it never controlled him. He was unreservedly dedicated to “the Father’s business.” This divine enthusiasm led his unspiritual brethren to think he was beside himself, but the onlooking universe appraised him as the model of sanity and the pattern of supreme mortal devotion to the high standards of spiritual living. And his controlled enthusiasm was contagious; his associates were constrained to share his divine optimism.
100:7.13 (1103.1) Този галилеец не беше печален човек; неговата душа умееше да се радва. Той винаги повтаряше: “Радвайте се и ликувайте!” Но когато дългът изискваше това, беше готов мъжествено да върви през “тъмната долина на смъртта”. Той беше радостен и заедно с това смирен.	100:7.13 (1103.1) This man of Galilee was not a man of sorrows; he was a soul of gladness. Always was he saying, “Rejoice and be exceedingly glad.” But when duty required, he was willing to walk courageously through the “valley of the shadow of death.” He was gladsome but at the same time humble.
100:7.14 (1103.2) Неговото мъжество можеше да се сравни само с неговото търпение. Когато го подтикваха към извършване на несвоевременно действие, той само отговаряше: “Моето време още не е дошло.” Никога не бързаше; запазваше величествено спокойствие. Но него често го възмущаваше злото, той беше нетърпим към греха. Нерядко чувстваше огромната вътрешна подбуда да възпрепятства това, което пречеше на благополучието на неговите земни деца. Но възмущението му от греха никога не се проявяваше в гневно отношение към грешника.	100:7.14 (1103.2) His courage was equaled only by his patience. When pressed to act prematurely, he would only reply, “My hour has not yet come.” He was never in a hurry; his composure was sublime. But he was often indignant at evil, intolerant of sin. He was often mightily moved to resist that which was inimical to the welfare of his children on earth. But his indignation against sin never led to anger at the sinner.
100:7.15 (1103.3) Неговата храброст възхищаваше, но на него му беше непознато безразсъдството. Негов девиз бяха думите: “Не се страхувайте”. Храбростта му беше възвишена, неговото безстрашие нерядко се отличаваше с героизъм. Но тази храброст се съчетаваше с благоразумие и се подчиняваше на разума. Това беше мъжеството родено от вяра, а не безразсъдността на сляпата самонадеяност. Той беше истинно храбър, но никога не ставаше дързък.	100:7.15 (1103.3) His courage was magnificent, but he was never foolhardy. His watchword was, “Fear not.” His bravery was lofty and his courage often heroic. But his courage was linked with discretion and controlled by reason. It was courage born of faith, not the recklessness of blind presumption. He was truly brave but never audacious.
100:7.16 (1103.4) Учителят беше образец на благоговение. Още от младите му години неговата молитва започваше с думите: “Татко наш небесен, да бъде свято името Ти.” Той се отнасяше с уважение даже към несъвършената религия на своите другари. Но това не му попречи да подлага на критика религиозните традиции или рязко да атакува заблужденията на човешката вяра. Той почиташе истинската святост и при все това можеше справедливо да каже, обръщайки се към своите последователи: “Кой от вас би ме обвинил в грях?”	100:7.16 (1103.4) The Master was a pattern of reverence. The prayer of even his youth began, “Our Father who is in heaven, hallowed be your name.” He was even respectful of the faulty worship of his fellows. But this did not deter him from making attacks on religious traditions or assaulting errors of human belief. He was reverential of true holiness, and yet he could justly appeal to his fellows, saying, “Who among you convicts me of sin?”
100:7.17 (1103.5) Иисус беше велик със своята добродетелност и заедно с това намираше общ език с малките деца. Той беше мек и непретенциозен в своя личен живот и заедно с това беше най-съвършеният човек във вселената. Неговите другари го наричаха „Учителя” по собствена воля.	100:7.17 (1103.5) Jesus was great because he was good, and yet he fraternized with the little children. He was gentle and unassuming in his personal life, and yet he was the perfected man of a universe. His associates called him Master unbidden.
100:7.18 (1103.6) Иисус беше абсолютно цялостна човешка личност. И днес, както някога в Галилея, той продължава да обединява човешкия опит и да координира човешките стремежи. Той обединява живота, облагородява характера и прави понятен опита. Той влиза в човешкия разум, за да го възвиси, трансформира и преобрази. Буквално вярно е, че: “Ако някой е в Христа, то той е ново творение. Старото умира, вижте: всичко става ново.”	100:7.18 (1103.6) Jesus was the perfectly unified human personality. And today, as in Galilee, he continues to unify mortal experience and to co-ordinate human endeavors. He unifies life, ennobles character, and simplifies experience. He enters the human mind to elevate, transform, and transfigure it. It is literally true: “If any man has Christ Jesus within him, he is a new creature; old things are passing away; behold, all things are becoming new.”
100:7.19 (1103.7) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]	100:7.19 (1103.7) [Presented by a Melchizedek of Nebadon.]