Документ 172	Paper 172
Отиване в Йерусалим	Going into Jerusalem
172:0.1 (1878.1) Иисус и апостолите пристигнаха във Витания в пет часа след обяд в петък, 31 март 30 година от н.е. Лазар, неговите сестри и техните приятели вече ги очакваха; а доколкото всеки ден при Лазар идваха много хора, за да поговорят с него за възкресението му, то на Иисус съобщиха, че той ще може да отседне в съседа — вярващ на име Симон, станал старейшина на това неголямо село след смъртта на бащата на Лазар.	172:0.1 (1878.1) JESUS and the apostles arrived at Bethany shortly after four o’clock on Friday afternoon, March 31, a.d. 30. Lazarus, his sisters, and their friends were expecting them; and since so many people came every day to talk with Lazarus about his resurrection, Jesus was informed that arrangements had been made for him to stay with a neighboring believer, one Simon, the leading citizen of the little village since the death of Lazarus’s father.
172:0.2 (1878.2) Тази вечер Иисус прие много посетители и простите хора от Витания и Витфагия правеха всичко, за да се чувстват желан гост. Макар че мнозина предполагаха, че Иисус отива в Йерусалим, за да провъзгласи себе си за цар на юдеите, витанското семейство — Лазар, Марта и Мария — добре разбираха, че Учителят не е такъв цар; те предчувстваха, че това ще бъде едно от последните му посещения на Йерусалим и Витания.	172:0.2 (1878.2) That evening, Jesus received many visitors, and the common folks of Bethany and Bethpage did their best to make him feel welcome. Although many thought Jesus was now going into Jerusalem, in utter defiance of the Sanhedrin’s decree of death, to proclaim himself king of the Jews, the Bethany family—Lazarus, Martha, and Mary—more fully realized that the Master was not that kind of a king; they dimly felt that this might be his last visit to Jerusalem and Bethany.
172:0.3 (1878.3) На първосвещениците им донесоха, че Иисус се е установил във Витания, но те предполагаха, че е по-добре да не се опитват да го арестуват сред приятели; решиха да изчакат, докато той се появи в Йерусалим. Всичко това беше известно на Иисус, но той запазваше величествено спокойствие; неговите приятели никога не го бяха виждали така сдържан, така естествен; даже апостолите бяха потресени от това, че той може да остава толкова безучастен, докато Синедрионът се обърна към целия еврейски народ с искане за неговото издаване. Тази нощ, докато Учителят спеше, апостолите по двойки го охраняваха и мнозина от тях бяха въоръжени с мечове. На следващия ден рано сутринта ги разбудиха стотици поклонници, дошли от Йерусалим независимо от съботата, за да видят Иисус и Лазар, когото той беше възкресил от мъртвите.	172:0.3 (1878.3) The chief priests were informed that Jesus lodged at Bethany, but they thought best not to attempt to seize him among his friends; they decided to await his coming on into Jerusalem. Jesus knew about all this, but he was majestically calm; his friends had never seen him more composed and congenial; even the apostles were astounded that he should be so unconcerned when the Sanhedrin had called upon all Jewry to deliver him into their hands. While the Master slept that night, the apostles watched over him by twos, and many of them were girded with swords. Early the next morning they were awakened by hundreds of pilgrims who came out from Jerusalem, even on the Sabbath day, to see Jesus and Lazarus, whom he had raised from the dead.
1. Събота във Витания ^top	1. Sabbath at Bethany ^top
172:1.1 (1878.4) Както пристигналите в Юдея поклонници, така и юдейските власти в един глас питаха: “Как мислите, ще се появи ли Иисус на празника?” Затова, когато хората чуха, че Иисус се е установил във Витания, те се зарадваха. Но първосвещениците и фарисеите бяха донякъде озадачени. Те бяха доволни, че той се намира в техните владения, но неговата дързост малко ги смущаваше. Помнеха, че при предишното му посещение на Витания Лазар беше възкресен от мъртвите, а Лазар започваше все повече да пречи на враговете на Иисус.	172:1.1 (1878.4) Pilgrims from outside of Judea, as well as the Jewish authorities, had all been asking: “What do you think? will Jesus come up to the feast?” Therefore, when the people heard that Jesus was at Bethany, they were glad, but the chief priests and Pharisees were somewhat perplexed. They were pleased to have him under their jurisdiction, but they were a trifle disconcerted by his boldness; they remembered that on his previous visit to Bethany, Lazarus had been raised from the dead, and Lazarus was becoming a big problem to the enemies of Jesus.
172:1.2 (1878.5) Шест дни преди Пасхата вечерта преди завършването на службата всички жители на Витания и Витфагия се събраха в дома на Симон на общ пир, за да отпразнуват пристигането на Иисус; тази вечеря, устроена в чест на Иисус и Лазар, беше дадена в неподчинение на Синедриона. Марта ръководеше обслужването на масата; нейната сестра Мария беше сред наблюдаващите отстрани жени, тъй като по еврейските правила на жените не се разрешаваше да седят на масата по време на общия пир. На вечерята присъстваха и агенти на Синедриона, но те се бояха да арестуват Иисус в обкръжението на неговите приятели.	172:1.2 (1878.5) Six days before the Passover, on the evening after the Sabbath, all Bethany and Bethpage joined in celebrating the arrival of Jesus by a public banquet at the home of Simon. This supper was in honor of both Jesus and Lazarus; it was tendered in defiance of the Sanhedrin. Martha directed the serving of the food; her sister Mary was among the women onlookers as it was against the custom of the Jews for a woman to sit at a public banquet. The agents of the Sanhedrin were present, but they feared to apprehend Jesus in the midst of his friends.
172:1.3 (1879.1) Иисус говореше със Симон за древния Иисус Навин, чийто съименник беше, и разказваше за това как Иисус Навин и израилтяните са дошли в Йерусалим през Йерихон. Коментирайки легендата за падането на стените на Йерихон, Иисус каза: “Не за стени от тухли и камък мисля аз, но би ми се искало стените от предразсъдъци, лицемерие и ненавист да рухнат пред тази проповед за любовта на Отеца към всички хора.”	172:1.3 (1879.1) Jesus talked with Simon about Joshua of old, whose namesake he was, and recited how Joshua and the Israelites had come up to Jerusalem through Jericho. In commenting on the legend of the walls of Jericho falling down, Jesus said: “I am not concerned with such walls of brick and stone; but I would cause the walls of prejudice, self-righteousness, and hate to crumble before this preaching of the Father’s love for all men.”
172:1.4 (1879.2) Празничната вечеря протичаше във весела и нормална атмосфера, ако не се смяташе необичайната сериозност на апостолите. Иисус беше изключително весел и играеше с децата, докато дойде време да седнат на масата.	172:1.4 (1879.2) The banquet went along in a very cheerful and normal manner except that all the apostles were unusually sober. Jesus was exceptionally cheerful and had been playing with the children up to the time of coming to the table.
172:1.5 (1879.3) В течение на цялата вечер не стана нищо необикновено, но когато пирът се приближаваше към края си, Мария, сестрата на Лазар, се отдели от стоящите настрана жени и, приближавайки се към мястото, където като почетен гост лежеше Иисус, отвори голям алабастров съд с най-рядко благовоние; помазвайки главата на Учителя, тя започна да излива масло на неговите крака и разпускайки косите си, натри с него краката му. Целият дом се изпълни с благоухание и всички присъстващи бяха поразени от постъпката на Мария. Лазар нищо не каза, но когато някои от гостите започнаха на половин глас да изразяват своето негодувание от подобно използване на толкова скъпоценно мазило, Юда Искариот се приближи до полегналия Андрей и каза: “Защо не продадоха това благовонно масло и за получените пари не нахраниха бедните? Ти трябва да поговориш с Учителя, за да осъди това разточителство.”	172:1.5 (1879.3) Nothing out of the ordinary happened until near the close of the feasting when Mary the sister of Lazarus stepped forward from among the group of women onlookers and, going up to where Jesus reclined as the guest of honor, proceeded to open a large alabaster cruse of very rare and costly ointment; and after anointing the Master’s head, she began to pour it upon his feet as she took down her hair and wiped them with it. The whole house became filled with the odor of the ointment, and everybody present was amazed at what Mary had done. Lazarus said nothing, but when some of the people murmured, showing indignation that so costly an ointment should be thus used, Judas Iscariot stepped over to where Andrew reclined and said: “Why was this ointment not sold and the money bestowed to feed the poor? You should speak to the Master that he rebuke such waste.”
172:1.6 (1879.4) Иисус, знаейки за какво мислят и чувайки за какво говорят, положи ръка върху главата на Мария, застанала край него на колене, и гледайки я с доброта, каза: “Оставете я на мира всеки от вас. Защо я смущавате, когато виждате, че извърши добро дело по повеля на своето сърце? На тези от вас, които мърморят, че това благоволение трябваше да се продаде и раздаде на бедните, позволете да отбележа, че бедните винаги са с вас и затова можете да им помагате по всяко време, когато поискате; но аз не винаги ще бъда с вас; скоро ще отида при моя Отец. Тази жена отдавна пази това масло за моето тяло за деня на моето погребение и сега, когато сметна за благо да ме помаже преди смъртта, не следва да я лишавате от това удоволствие. Правейки това, Мария укори всички вас, защото със своите действия доказа вярата си в това, което говорих за моята смърт и възнесение при моя небесен Отец. Не бива да осъждате тази жена за това, което тя направи тази вечер. Обратното, казвам ви, че в бъдещите векове — където и да се възвестява това Евангелие, ще разказват в нейна памет за постъпката ú.”	172:1.6 (1879.4) Jesus, knowing what they thought and hearing what they said, put his hand upon Mary’s head as she knelt by his side and, with a kindly expression upon his face, said: “Let her alone, every one of you. Why do you trouble her about this, seeing that she has done a good thing in her heart? To you who murmur and say that this ointment should have been sold and the money given to the poor, let me say that you have the poor always with you so that you may minister to them at any time it seems good to you; but I shall not always be with you; I go soon to my Father. This woman has long saved this ointment for my body at its burial, and now that it has seemed good to her to make this anointing in anticipation of my death, she shall not be denied such satisfaction. In the doing of this, Mary has reproved all of you in that by this act she evinces faith in what I have said about my death and ascension to my Father in heaven. This woman shall not be reproved for that which she has this night done; rather do I say to you that in the ages to come, wherever this gospel shall be preached throughout the whole world, what she has done will be spoken of in memory of her.”
172:1.7 (1879.5) Именно поради този укор Юда Искариот, приемайки казаното за своя сметка, окончателно реши да отмъсти за оскърбените си чувства. Той вече неведнъж неосъзнато хранеше такива мисли, но сега се осмели да помисли за това откровено и осъзнато. И много други го насърчаваха в това му мнение, защото цената на това благовонно масло се равняваше на годишната заплата на един човек — това би стигнало да се нахранят пет хиляди човека. Но Мария обичаше Иисус; тя приготви това скъпоценно благовоние за помазването на неговото тяло след смъртта, защото му вярваше, когато той ги предупреди, че трябва да умре; и на нея не трябваше да ú се отказва правото да измени своето решение и да поднесе на Учителя този дар, още докато беше жив.	172:1.7 (1879.5) It was because of this rebuke, which he took as a personal reproof, that Judas Iscariot finally made up his mind to seek revenge for his hurt feelings. Many times had he entertained such ideas subconsciously, but now he dared to think such wicked thoughts in his open and conscious mind. And many others encouraged him in this attitude since the cost of this ointment was a sum equal to the earnings of one man for one year—enough to provide bread for five thousand persons. But Mary loved Jesus; she had provided this precious ointment with which to embalm his body in death, for she believed his words when he forewarned them that he must die, and it was not to be denied her if she changed her mind and chose to bestow this offering upon the Master while he yet lived.
172:1.8 (1879.6) Както Лазар, така и Марта знаеха, че Мария отдавна събира пари, за да купи този съд с нард, и те от цялата си душа одобриха това, че по този въпрос тя постъпи по повелите на своето сърце, тъй като те бяха състоятелни хора и можеха лесно да си позволят такова приношение.	172:1.8 (1879.6) Both Lazarus and Martha knew that Mary had long saved the money wherewith to buy this cruse of spikenard, and they heartily approved of her doing as her heart desired in such a matter, for they were well-to-do and could easily afford to make such an offering.
172:1.9 (1880.1) Когато първосвещениците узнаха за този обяд, даден във Витания в чест на Иисус и Лазар, те започнаха да се съвещават помежду си какви мерки следва да се вземат по отношение на Лазар. И скоро решиха, че Лазар също трябва да умре. Те правилно разсъдиха, че ще бъде безполезно да предават Иисус на смърт, ако оставят жив Лазар, когото Иисус възкреси от мъртвите.	172:1.9 (1880.1) When the chief priests heard of this dinner in Bethany for Jesus and Lazarus, they began to take counsel among themselves as to what should be done with Lazarus. And presently they decided that Lazarus must also die. They rightly concluded that it would be useless to put Jesus to death if they permitted Lazarus, whom he had raised from the dead, to live.
2. Неделната сутрин с апостолите ^top	2. Sunday Morning with the Apostles ^top
172:2.1 (1880.2) В тази неделна сутрин, в прекрасната градина на Симон, Учителят събра апостолите и им даде последни наставления преди влизането в Йерусалим. Иисус каза, че той вероятно ще излезе с много обръщения и поучения преди да се върне при Отеца, но посъветва апостолите да се въздържат от каквито и да било публични изяви в течение на пасхалния период в Йерусалим. Той им повели да остават редом с него, “за да гледат и да се молят”. Иисус знаеше, че в същия този момент много от неговите последователи имаха скрити мечове, но не каза нито дума за това.	172:2.1 (1880.2) On this Sunday morning, in Simon’s beautiful garden, the Master called his twelve apostles around him and gave them their final instructions preparatory to entering Jerusalem. He told them that he would probably deliver many addresses and teach many lessons before returning to the Father but advised the apostles to refrain from doing any public work during this Passover sojourn in Jerusalem. He instructed them to remain near him and to “watch and pray.” Jesus knew that many of his apostles and immediate followers even then carried swords concealed on their persons, but he made no reference to this fact.
172:2.2 (1880.3) В тези утринни наставления Иисус кратко припомни тяхното служене — от деня на посвещаването в сан недалеч от Капернаум и чак до този ден, когато се готвеха за влизане в Йерусалим. Апостолите слушаха мълчаливо. Те не зададоха нито един въпрос.	172:2.2 (1880.3) This morning’s instructions embraced a brief review of their ministry from the day of their ordination near Capernaum down to this day when they were preparing to enter Jerusalem. The apostles listened in silence; they asked no questions.
172:2.3 (1880.4) Рано сутринта на този ден Давид Зеведеев предаде на Юда парите, получени от продажбата на оборудването от лагера в Пела, а Юда, на свой ред, остави голяма част от тази сума на съхранение в техния домакин Симон за в случай на остра нужда от средства след влизането им в Йерусалим.	172:2.3 (1880.4) Early that morning David Zebedee had turned over to Judas the funds realized from the sale of the equipment of the Pella encampment, and Judas, in turn, had placed the greater part of this money in the hands of Simon, their host, for safekeeping in anticipation of the exigencies of their entry into Jerusalem.
172:2.4 (1880.5) След съвещанието с апостолите Иисус побеседва с Лазар и го посъветва да не поставя своя живот на олтара на отмъстителния Синедрион. Следвайки именно този съвет, след няколко дни Лазар избяга от Филаделфия, когато чиновниците на Синедриона изпратиха хора да го арестуват.	172:2.4 (1880.5) After the conference with the apostles Jesus held converse with Lazarus and instructed him to avoid the sacrifice of his life to the vengefulness of the Sanhedrin. It was in obedience to this admonition that Lazarus, a few days later, fled to Philadelphia when the officers of the Sanhedrin sent men to arrest him.
172:2.5 (1880.6) В известен смисъл последователите на Иисус предчувстваха надигащата се криза, но те не можеха да осъзнаят цялата надвиснала над него опасност поради необичайната веселост на Иисус и неговото изключително добро настроение.	172:2.5 (1880.6) In a way, all of Jesus’ followers sensed the impending crisis, but they were prevented from fully realizing its seriousness by the unusual cheerfulness and exceptional good humor of the Master.
3. Тръгването за Йерусалим ^top	3. The Start for Jerusalem ^top
172:3.1 (1880.7) Витания беше приблизително на около три километра от храма и в един и половина часа в този неделен ден Иисус беше готов да тръгне за Йерусалим. Той усещаше огромна любов към Витания и нейните обикновени хора. Назарет, Капернаум и Йерусалим го отхвърлиха, но Витания го беше приела и беше повярвала в него. Именно това малко село, където практически всеки мъж, жена или дете бяха вярващи, той избра като място за извършване на най-голямото чудо за цялото си посвещение на Земята — възкресяването на Лазар. Той възкреси Лазар, не за да накара селяните да повярват, а по-скоро защото те вече вярваха.	172:3.1 (1880.7) Bethany was about two miles from the temple, and it was half past one that Sunday afternoon when Jesus made ready to start for Jerusalem. He had feelings of profound affection for Bethany and its simple people. Nazareth, Capernaum, and Jerusalem had rejected him, but Bethany had accepted him, had believed in him. And it was in this small village, where almost every man, woman, and child were believers, that he chose to perform the mightiest work of his earth bestowal, the resurrection of Lazarus. He did not raise Lazarus that the villagers might believe, but rather because they already believed.
172:3.2 (1880.8) Цялата сутрин Иисус обмисляше своето появяване в Йерусалим. Преди това той винаги се опитваше да пресече всякакви опити публично да го честват като Месия. Но сега положението беше друго: приближаваше се свършекът на неговия живот в плът, Синедрионът постанови да го предадат на смърт и свободното изразяване от неговите ученици на техните чувства, което можеше да се очаква при тържественото му и публично влизане в града, не можеше да нанесе никаква вреда.	172:3.2 (1880.8) All morning Jesus had thought about his entry into Jerusalem. Heretofore he had always endeavored to suppress all public acclaim of him as the Messiah, but it was different now; he was nearing the end of his career in the flesh, his death had been decreed by the Sanhedrin, and no harm could come from allowing his disciples to give free expression to their feelings, just as might occur if he elected to make a formal and public entry into the city.
172:3.3 (1881.1) Иисус реши да устрои публично влизане в Йерусалим, не за да може за последен път да се опита да завоюва благосклонността на тълпата или да придобие власт. Не беше негова цел и удовлетворяването на заветните човешки желания на апостолите и учениците. Иисус не хранеше нито една от тези илюзии, присъщи на празните мечтатели; той добре знаеше какъв ще бъде изходът от това посещение.	172:3.3 (1881.1) Jesus did not decide to make this public entrance into Jerusalem as a last bid for popular favor nor as a final grasp for power. Neither did he do it altogether to satisfy the human longings of his disciples and apostles. Jesus entertained none of the illusions of a fantastic dreamer; he well knew what was to be the outcome of this visit.
172:3.4 (1881.2) Решавайки да направи публична проповед в Йерусалим, Учителят се сблъска с необходимостта да избере надлежен начин за изпълнението на такова решение. Иисус анализира всички многобройни и в една или друга степен противоречиви пророчества, наричани месиански, но едва едно от тях му се стори поне отчасти приемливо за изпълнение. Повечето от тези пророчески изречения изобразяваха цар — сина или приемника на Давид, смелия и решителен мирски избавител на целия Израил от ярема на чуждоземното господство. Но имаше един цитат, който понякога свързваха с Месията последователите на по-духовната представа за неговата мисия и който, както смяташе Иисус, беше съвместим с неговото предполагаемо влизане в Йерусалим. Този цитат беше открит в книгата на пророк Захария и в него се казваше: “Ликувай, дъще на Сион! Тържествувай, дъще на Йерусалим! Вижте, вашият цар идва при вас! Той е кротък и язди на ослица, на младо осле.”	172:3.4 (1881.2) Having decided upon making a public entrance into Jerusalem, the Master was confronted with the necessity of choosing a proper method of executing such a resolve. Jesus thought over all of the many more or less contradictory so-called Messianic prophecies, but there seemed to be only one which was at all appropriate for him to follow. Most of these prophetic utterances depicted a king, the son and successor of David, a bold and aggressive temporal deliverer of all Israel from the yoke of foreign domination. But there was one Scripture that had sometimes been associated with the Messiah by those who held more to the spiritual concept of his mission, which Jesus thought might consistently be taken as a guide for his projected entry into Jerusalem. This Scripture was found in Zechariah, and it said: “Rejoice greatly, O daughter of Zion; shout, O daughter of Jerusalem. Behold, your king comes to you. He is just and he brings salvation. He comes as the lowly one, riding upon an ass, upon a colt, the foal of an ass.”
172:3.5 (1881.3) Царят-воин винаги влизаше в града, яздейки на кон; царят, пребиваващ с мисия за мир и дружба, винаги яздеше на магаре. Иисус не искаше да влиза в Йерусалим като войн; той искаше да влезе в града с мир и благоволение като Син Човешки, яздейки на магаре.	172:3.5 (1881.3) A warrior king always entered a city riding upon a horse; a king on a mission of peace and friendship always entered riding upon an ass. Jesus would not enter Jerusalem as a man on horseback, but he was willing to enter peacefully and with good will as the Son of Man on a donkey.
172:3.6 (1881.4) Иисус отдавна и недвусмислено се стремеше да внуши на своите апостоли и ученици, че неговото Царство не е от този свят, че то е чисто духовно дело; но неговите усилия се оказаха напразни. Сега той реши да се обърне към символиката, опитвайки се по такъв начин да достигне това, с което не му се отдаде да се сдобие чрез своето откровено лично обучение. Затова веднага след следобедната трапеза Иисус извика Петър и Йоан и повелявайки им да отидат във Витфагия — съседно село, намиращо се на северозапад от Витания малко встрани от главния път, каза: “Отидете във Витфагия и когато стигнете до кръстопътя, ще намерите вързано осле. Отвържете ослето и го доведете тук. Ако някой попита защо правите това, кажете само: “То е необходимо на Учителя.” И когато двамата апостоли отидоха във Витфагия, както им повели Учителя, те намериха ослето вързано редом със своята майка на улицата пред дома на ъгъла. Когато Петър започна да отвързва ослето, неговият собственик излезе и попита защо правят това. Петър отговори, както му каза Иисус, след което този човек каза: “Ако вашият Учител е Иисус от Галилея, то нека вземе ослето.” И така те се върнаха, водейки със себе си осле.	172:3.6 (1881.4) Jesus had long tried by direct teaching to impress upon his apostles and his disciples that his kingdom was not of this world, that it was a purely spiritual matter; but he had not succeeded in this effort. Now, what he had failed to do by plain and personal teaching, he would attempt to accomplish by a symbolic appeal. Accordingly, right after the noon lunch, Jesus called Peter and John, and after directing them to go over to Bethpage, a neighboring village a little off the main road and a short distance northwest of Bethany, he further said: “Go to Bethpage, and when you come to the junction of the roads, you will find the colt of an ass tied there. Loose the colt and bring it back with you. If anyone asks you why you do this, merely say, ‘The Master has need of him.’” And when the two apostles had gone into Bethpage as the Master had directed, they found the colt tied near his mother in the open street and close to a house on the corner. As Peter began to untie the colt, the owner came over and asked why they did this, and when Peter answered him as Jesus had directed, the man said: “If your Master is Jesus from Galilee, let him have the colt.” And so they returned bringing the colt with them.
172:3.7 (1881.5) По това време около Иисус и неговите апостоли вече се бяха събрали няколкостотин поклонника. От средата на първата половина на деня преминаващите през Витания хора бяха започнали да се задържат тук. В това време Давид Зеведеев и някои от неговите бивши куриери по собствен почин спешно тръгнаха за Йерусалим, където бързо оповестиха на запълнилите храма тълпи от поклонници за предстоящото триумфално влизане в града на Иисус Назарянин. Затова няколко хиляди гости от Йерусалим тръгнаха да посрещнат този пророк и чудотворец, името на когото беше на устата на всички и когото някои смятаха за Месия. Излизайки от Йерусалим, хората посрещнаха Иисус и отправилата се към града тълпа, още щом те превалиха през гребена на Елеонската планина и започнаха да се спускат към града.	172:3.7 (1881.5) By this time several hundred pilgrims had gathered around Jesus and his apostles. Since midforenoon the visitors passing by on their way to the Passover had tarried. Meanwhile, David Zebedee and some of his former messenger associates took it upon themselves to hasten on down to Jerusalem, where they effectively spread the report among the throngs of visiting pilgrims about the temple that Jesus of Nazareth was making a triumphal entry into the city. Accordingly, several thousand of these visitors flocked forth to greet this much-talked-of prophet and wonder-worker, whom some believed to be the Messiah. This multitude, coming out from Jerusalem, met Jesus and the crowd going into the city just after they had passed over the brow of Olivet and had begun the descent into the city.
172:3.8 (1882.1) Когато процесията напусна Витания, сред празничната тълпа от ученици, вярващи и поклонници — мнозина от които пристигнаха тук от Галилея и Перея — цареше огромно въодушевление. Преди самото излизане от Витания дванадесет жени от първоначалния женски корпус, съпровождани от някои от своите приятелки, пристигнаха тук и се присъединиха към тази необичайна процесия, весело отправяйки се към града.	172:3.8 (1882.1) As the procession started out from Bethany, there was great enthusiasm among the festive crowd of disciples, believers, and visiting pilgrims, many hailing from Galilee and Perea. Just before they started, the twelve women of the original women’s corps, accompanied by some of their associates, arrived on the scene and joined this unique procession as it moved on joyously toward the city.
172:3.9 (1882.2) Преди да тръгнат на път, близнаците Алфееви положиха своите хитони на ослето и държаха животното, докато Иисус се качи на него. Според това, как процесията се движеше към върха на Елеонската планина, тържествуващата тълпа постилаше своите одежди и застилаше земята с клонки от най-близките дървета, за да направят почетен килим на ослето, носещо на себе си царския Син — обещания Месия. Приближавайки се към Йерусалим, тълпата започна весело да пее — а по-точно да крещи, псалома “Осанна на сина на Давид! Благословен е този, който идва в името на Господа. Осанна във Всевишния! Благословено да е царството, което низхожда от небесата!”	172:3.9 (1882.2) Before they started, the Alpheus twins put their cloaks on the donkey and held him while the Master got on. As the procession moved toward the summit of Olivet, the festive crowd threw their garments on the ground and brought branches from the near-by trees in order to make a carpet of honor for the donkey bearing the royal Son, the promised Messiah. As the merry crowd moved on toward Jerusalem, they began to sing, or rather to shout in unison, the Psalm, “Hosanna to the son of David; blessed is he who comes in the name of the Lord. Hosanna in the highest. Blessed be the kingdom that comes down from heaven.”
172:3.10 (1882.3) Иисус оставаше безгрижен и весел, докато не достигнаха гребена на Елеонската планина, откъдето пред техния взор застана градът и храмовите кули. Там Учителят спря процесията и се възцари мъртва тишина, защото хората видяха, че той плаче. Гледайки огромната тълпа, движеща се из града, за да го приветства, Учителят с огромно чувство и тъга в гласа произнесе: “О, Йерусалим, ако ти, именно ти поне днес знаеше какво служи на мира на твоя свят и какво можеше толкова щедро да получиш! Близък е часът, когато тази слава ще се скрие от твоя взор. Близък е часът, когато ти ще отхвърлиш Сина на Мира и ще се отвърнеш от Евангелието за спасението. Ще дойдат дни, когато твоите врагове ще издигнат край теб укрепления и ще те обкръжат от всички страни; и ще те разрушат, и няма да оставят камък върху камък. И всичко това ще се стовари върху теб, защото ти не позна времето на божественото посещение. Близък е часът, когато ти ще отхвърлиш Божия дар и всички хора ще отхвърлят теб.”	172:3.10 (1882.3) Jesus was lighthearted and cheerful as they moved along until he came to the brow of Olivet, where the city and the temple towers came into full view; there the Master stopped the procession, and a great silence came upon all as they beheld him weeping. Looking down upon the vast multitude coming forth from the city to greet him, the Master, with much emotion and with tearful voice, said: “O Jerusalem, if you had only known, even you, at least in this your day, the things which belong to your peace, and which you could so freely have had! But now are these glories about to be hid from your eyes. You are about to reject the Son of Peace and turn your backs upon the gospel of salvation. The days will soon come upon you wherein your enemies will cast a trench around about you and lay siege to you on every side; they shall utterly destroy you, insomuch that not one stone shall be left upon another. And all this shall befall you because you knew not the time of your divine visitation. You are about to reject the gift of God, and all men will reject you.”
172:3.11 (1882.4) Когато той замлъкна, те започнаха да се спускат от Елеонската планина и скоро към тях се присъединиха множество пристигнали от Йерусалим посетители, които размахваха палмови клонки, викаха “осанна” и всячески изразяваха своето ликуване и сърдечност. Учителят не планираше тези тълпи да излязат насреща му от Йерусалим, за това се погрижиха други. На неговия замисъл беше чужда всякаква театралност.	172:3.11 (1882.4) When he had finished speaking, they began the descent of Olivet and presently were joined by the multitude of visitors who had come from Jerusalem waving palm branches, shouting hosannas, and otherwise expressing gleefulness and good fellowship. The Master had not planned that these crowds should come out from Jerusalem to meet them; that was the work of others. He never premeditated anything which was dramatic.
172:3.12 (1882.5) Заедно с множеството в нескончаемия поток от стекли се да приветстват Учителя хора дойдоха и много фарисеи и други негови врагове. Те бяха толкова разтревожени от този внезапен и неочакван изблик на народно признание, че се побояха да го арестуват, за да не би със своите действия да подтикнат хората към открит метеж. Отношението на тълпите поклонници, които бяха слушали за Иисус и много от които вярваха в него, предизвикваше в тях огромен страх.	172:3.12 (1882.5) Along with the multitude which poured out to welcome the Master, there came also many of the Pharisees and his other enemies. They were so much perturbed by this sudden and unexpected outburst of popular acclaim that they feared to arrest him lest such action precipitate an open revolt of the populace. They greatly feared the attitude of the large numbers of visitors, who had heard much of Jesus, and who, many of them, believed in him.
172:3.13 (1882.6) С приближаването към Йерусалим народното ликуване стана толкова бурно, че някои от фарисеите се изравниха с Иисус и казаха: “Учителю, трябва да смъмриш своите ученици и да им наредиш да се държат както подобава.” Иисус отговори: “Напълно естествено е децата да приветстват Сина на Мира, отхвърлен от първосвещениците. Безполезно е да им забранявам: ако те замлъкнат, ще закрещят камъните.”	172:3.13 (1882.6) As they neared Jerusalem, the crowd became more demonstrative, so much so that some of the Pharisees made their way up alongside Jesus and said: “Teacher, you should rebuke your disciples and exhort them to behave more seemly.” Jesus answered: “It is only fitting that these children should welcome the Son of Peace, whom the chief priests have rejected. It would be useless to stop them lest in their stead these stones by the roadside cry out.”
172:3.14 (1882.7) Изпреварвайки процесията, фарисеите побързаха назад, към Синедриона, заседаващ по това време в храма, и доложиха на своите колеги: “Вижте, всичко, което правим, е безполезно; този галилеец проваля всичките ни планове. Хората са обезумели по него; ако не спрем тези невежи, целият свят ще тръгне след него.”	172:3.14 (1882.7) The Pharisees hastened on ahead of the procession to rejoin the Sanhedrin, which was then in session at the temple, and they reported to their associates: “Behold, all that we do is of no avail; we are confounded by this Galilean. The people have gone mad over him; if we do not stop these ignorant ones, all the world will go after him.”
172:3.15 (1883.1) В действителност на този повърхностен и спонтанен изблик на народен ентусиазъм не трябваше да се придава дълбока значимост. Макар че приветствието беше радостно и искрено, то не свидетелстваше за някаква истинска или твърда вътрешна убеденост на веселящия се народ. След няколко дни същите тези тълпи бяха готви също толкова бързо да отхвърлят Иисус, щом Синедрионът зае против него твърда и решителна позиция, а техният ентусиазъм се смени с разочарование, веднага щом осъзнаха, че Иисус не смята да установи царство в съответствие с техните отдавнашни съкровени мечти.	172:3.15 (1883.1) There really was no deep significance to be attached to this superficial and spontaneous outburst of popular enthusiasm. This welcome, although it was joyous and sincere, did not betoken any real or deep-seated conviction in the hearts of this festive multitude. These same crowds were equally as willing quickly to reject Jesus later on this week when the Sanhedrin once took a firm and decided stand against him, and when they became disillusioned—when they realized that Jesus was not going to establish the kingdom in accordance with their long-cherished expectations.
172:3.16 (1883.2) Но целият град беше толкова развълнуван, че всеки питаше: “Кой е този човек?” И хората отговаряха: “Това е пророкът от Галилея, Иисус Назарянин.”	172:3.16 (1883.2) But the whole city was mightily stirred up, insomuch that everyone asked, “Who is this man?” And the multitude answered, “This is the prophet of Galilee, Jesus of Nazareth.”
4. Посещението на храма ^top	4. Visiting About the Temple ^top
172:4.1 (1883.3) Докато близнаците Алфееви връщаха ослето на стопанина, Иисус и десетте апостоли се отделиха от своите най-близки съратници и преминаха по територията на храма, наблюдавайки подготовката за Пасхата. Никой не се опитваше да създава пречки пред Иисус, тъй като Синедрионът изключително се боеше от народа — и това в крайна сметка беше една от причините, от които се ръководеше Иисус, позволявайки на тълпата да го приветства така. Апостолите не осъзнаваха, че това беше единственият човешки начин да се предотврати арестът на Иисус веднага след влизането му в града. Учителят искаше жителите на Йерусалим — знатни и прости, точно както и десетки хиляди пристигнали за Пасхата гости, да получат още една последна възможност да чуят неговото Евангелие и ако пожелаят — да приемат Сина на Мира.	172:4.1 (1883.3) While the Alpheus twins returned the donkey to its owner, Jesus and the ten apostles detached themselves from their immediate associates and strolled about the temple, viewing the preparations for the Passover. No attempt was made to molest Jesus as the Sanhedrin greatly feared the people, and that was, after all, one of the reasons Jesus had for allowing the multitude thus to acclaim him. The apostles little understood that this was the only human procedure which could have been effective in preventing Jesus’ immediate arrest upon entering the city. The Master desired to give the inhabitants of Jerusalem, high and low, as well as the tens of thousands of Passover visitors, this one more and last chance to hear the gospel and receive, if they would, the Son of Peace.
172:4.2 (1883.4) С приближаването на вечерта, когато тълпи от хора тръгваха да търсят храна, Иисус и неговите най-близки последователи останаха сами. Колко странен беше този ден! Апостолите бяха замислени и мълчаливи. Този ден беше най-необичайният за всичките години от тяхното общуване с Иисус. Те приседнаха за малко редом със съкровищницата, наблюдавайки как хората оставят приношения: богатите поставяха в приемната кутия по много и всеки даваше съгласно размера на своето състояние. Накрая дойде бедна вдовица, зле облечена, и те видяха как тя пусна две лепти (дребни медни монети). Тогава Иисус, обръщайки вниманието на апостолите върху вдовицата, каза: “Обърнете внимание на това, което видяхте сега. Тази бедна вдовица сложи повече от всички, защото всички останали сложиха от излишъка си нещо незначително като дар за Бога, а тази бедна жена, независимо от нуждата, сложи всичко, което имаше, даже своето препитание.”	172:4.2 (1883.4) And now, as the evening drew on and the crowds went in quest of nourishment, Jesus and his immediate followers were left alone. What a strange day it had been! The apostles were thoughtful, but speechless. Never, in their years of association with Jesus, had they seen such a day. For a moment they sat down by the treasury, watching the people drop in their contributions: the rich putting much in the receiving box and all giving something in accordance with the extent of their possessions. At last there came along a poor widow, scantily attired, and they observed as she cast two mites (small coppers) into the trumpet. And then said Jesus, calling the attention of the apostles to the widow: “Heed well what you have just seen. This poor widow cast in more than all the others, for all these others, from their superfluity, cast in some trifle as a gift, but this poor woman, even though she is in want, gave all that she had, even her living.”
172:4.3 (1883.5) Настъпи вечерта, те се разхождаха мълчаливо по дворовете на храма. След като Иисус още веднъж огледа тези познати му места, спомняйки си чувствата, които беше изпитвал по време на предишните посещения на Йерусалим, в това число и най-първите посещения, той каза: “Да се върнем във Витания; трябва да си починем.” Иисус, Петър и Йоан тръгнаха към Симон, а останалите апостоли отседнаха при свои приятели във Витания и Витфагия.	172:4.3 (1883.5) As the evening drew on, they walked about the temple courts in silence, and after Jesus had surveyed these familiar scenes once more, recalling his emotions in connection with previous visits, not excepting the earlier ones, he said, “Let us go up to Bethany for our rest.” Jesus, with Peter and John, went to the home of Simon, while the other apostles lodged among their friends in Bethany and Bethpage.
5. Отношението на апостолите ^top	5. The Apostles’ Attitude ^top
172:5.1 (1883.6) Тази неделна вечер, когато се връщаха във Витания, Иисус вървеше пред апостолите. Те вървяха мълчаливо; така се и разделиха, пристигайки в дома на Симон. Никога дванадесет човешки създания не са изпитвали толкова различни и неизразими чувства, както тези, които бушуваха в умовете и душите на посланиците на Царството. Тези силни галилейци бяха смутени и обезкуражени; те не знаеха какво да очакват сега; бяха дотолкова поразени, че даже не изпитваха страх. Апостолите не знаеха нищо за плановете на Учителя за следващия ден и не питаха. Те се разотидоха по домовете, макар че всички освен близнаците спаха лошо. Но те възстановиха въоръжената охрана за Иисус в дома на Симон.	172:5.1 (1883.6) This Sunday evening as they returned to Bethany, Jesus walked in front of the apostles. Not a word was spoken until they separated after arriving at Simon’s house. No twelve human beings ever experienced such diverse and inexplicable emotions as now surged through the minds and souls of these ambassadors of the kingdom. These sturdy Galileans were confused and disconcerted; they did not know what to expect next; they were too surprised to be much afraid. They knew nothing of the Master’s plans for the next day, and they asked no questions. They went to their lodgings, though they did not sleep much, save the twins. But they did not keep armed watch over Jesus at Simon’s house.
172:5.2 (1884.1) Андрей беше крайно озадачен и напълно обезкуражен. Той беше единственият апостол, който не предприемаше сериозни опити да анализира изблика на народно признание. Беше твърде съсредоточен върху съзнанието за своята отговорност като глава на апостолския корпус, за да се замисли сериозно над смисъла или значимостта на гръмките славословия на тълпата. Вниманието на Андрей беше посветено на наблюдението на някои от неговите другари, доколкото той се опасяваше, че те могат да се поддадат на своите емоции по време на царящата възбуда — особено Петър, Яков, Йоан и Симон Зилот. В течение на този ден и няколкото следващи дни Андрей се измъчваше от дълбоки съмнения, но не сподели нито едно от лошите предчувствия със своите съратници-апостоли. Безпокоеше го отношението на някои от дванадесетте, които, както той знаеше, бяха въоръжени с мечове. Но той не знаеше, че меч има и собственият му брат Петър. Затова тръгналата към Йерусалим процесия не направи на Андрей дълбоко впечатление; той беше твърде зает със своите преки задължения, за да може този епизод някак да му подейства.	172:5.2 (1884.1) Andrew was thoroughly bewildered, well-nigh confused. He was the one apostle who did not seriously undertake to evaluate the popular outburst of acclaim. He was too preoccupied with the thought of his responsibility as chief of the apostolic corps to give serious consideration to the meaning or significance of the loud hosannas of the multitude. Andrew was busy watching some of his associates who he feared might be led away by their emotions during the excitement, particularly Peter, James, John, and Simon Zelotes. Throughout this day and those which immediately followed, Andrew was troubled with serious doubts, but he never expressed any of these misgivings to his apostolic associates. He was concerned about the attitude of some of the twelve who he knew were armed with swords; but he did not know that his own brother, Peter, was carrying such a weapon. And so the procession into Jerusalem made a comparatively superficial impression upon Andrew; he was too busy with the responsibilities of his office to be otherwise affected.
172:5.3 (1884.2) Що се отнася до Симон Петър, то отначало демонстрацията на народния ентусиазъм едва не му завъртя главата. Но вечерта, към времето на тяхното завръщане във Витания, той вече гледаше на нещата доста по-трезво. Петър просто не можеше да разбере какво е замислил Учителят. Той беше страшно разочарован, че Иисус не увенча тази вълна от народно признание с някакво изявление. Петър не разбираше защо Иисус не изнéсе пред народа реч, когато пристигнаха в храма, или защо поне не позволи на някого от апостолите да се обърне към хората. Петър беше велик проповедник и не можеше да гледа равнодушно как благожелателността и въодушевеността на огромната тълпа остават похабени. На него така му се искаше да възвести Евангелието на хората направо там, в храма. Но Учителят специално им нареди да не учат и да не проповядват по време на тази пасхална седмица в Йерусалим. Впечатляващата процесия оказа обратен ефект върху Симон Петър; към вечерта той беше отрезвен и неизразимо опечален.	172:5.3 (1884.2) Simon Peter was at first almost swept off his feet by this popular manifestation of enthusiasm; but he was considerably sobered by the time they returned to Bethany that night. Peter simply could not figure out what the Master was about. He was terribly disappointed that Jesus did not follow up this wave of popular favor with some kind of a pronouncement. Peter could not understand why Jesus did not speak to the multitude when they arrived at the temple, or at least permit one of the apostles to address the crowd. Peter was a great preacher, and he disliked to see such a large, receptive, and enthusiastic audience go to waste. He would so much have liked to preach the gospel of the kingdom to that throng right there in the temple; but the Master had specifically charged them that they were to do no teaching or preaching while in Jerusalem this Passover week. The reaction from the spectacular procession into the city was disastrous to Simon Peter; by night he was sobered and inexpressibly saddened.
172:5.4 (1884.3) За Яков Зеведеев този неделен ден стана ден на недоумение и огромно объркване; той не можеше да схване смисъла на ставащото; не можеше да разбере до какво се домогва Учителят, отначало допускайки това ликуване, а след това отказвайки се да се обърне към хората след пристигането в храма. Когато процесията се спускаше от Елеонската планина в посока към Йерусалим, а по-точно, когато с тях се сляха хиляди поклонници, устремили се насреща им, за да приветстват Учителя, Яков го раздираха противоречиви чувства: възторг и удовлетворение от това, което вижда, и дълбок страх пред това, какво ще стане, когато стигнат храма. И той беше съкрушен и дълбоко разочарован, когато Иисус слезе от ослето и започна, без да бърза, да се разхожда по дворовете на храма. Яков не можеше да разбере причината за отказа от толкова великолепната възможност да провъзгласи Царството. Към нощта неговият разум беше здраво притиснат в хватката на мъчителна и ужасна неувереност.	172:5.4 (1884.3) To James Zebedee, this Sunday was a day of perplexity and profound confusion; he could not grasp the purport of what was going on; he could not comprehend the Master’s purpose in permitting this wild acclaim and then in refusing to say a word to the people when they arrived at the temple. As the procession moved down Olivet toward Jerusalem, more especially when they were met by the thousands of pilgrims who poured forth to welcome the Master, James was cruelly torn by his conflicting emotions of elation and gratification at what he saw and by his profound feeling of fear as to what would happen when they reached the temple. And then was he downcast and overcome by disappointment when Jesus climbed off the donkey and proceeded to walk leisurely about the temple courts. James could not understand the reason for throwing away such a magnificent opportunity to proclaim the kingdom. By night, his mind was held firmly in the grip of a distressing and dreadful uncertainty.
172:5.5 (1884.4) Йоан Зеведеев се доближи доста до разбирането на причините, движещи Иисус; най-малкото, той отчасти осъзна духовното значение на това така наречено триумфално влизане в Йерусалим. Когато народът тръгна към храма, Йоан, виждайки своя Учител на магаре, си спомни как веднъж Иисус цитираше откъси от Писанията — изречение на Захария, където се описваше пристигането на Месията-миротворец, влизащ в Йерусалим на осле. Размишлявайки над този цитат, Йоан започна да разбира символичното значение на неделното шествие. В крайна сметка смисълът на този цитат му се разкри дотолкова, че позволи на Йоан да получи някакво удоволствие от ставащото и да го предпази от прекомерната подтиснатост поради външно безсмисленото завършване на тази триумфална процесия. Йоан притежаваше този тип ум, за който естествени са образното възприятие и мислене.	172:5.5 (1884.4) John Zebedee came somewhere near understanding why Jesus did this; at least he grasped in part the spiritual significance of this so-called triumphal entry into Jerusalem. As the multitude moved on toward the temple, and as John beheld his Master sitting there astride the colt, he recalled hearing Jesus onetime quote the passage of Scripture, the utterance of Zechariah, which described the coming of the Messiah as a man of peace and riding into Jerusalem on an ass. As John turned this Scripture over in his mind, he began to comprehend the symbolic significance of this Sunday-afternoon pageant. At least, he grasped enough of the meaning of this Scripture to enable him somewhat to enjoy the episode and to prevent his becoming overmuch depressed by the apparent purposeless ending of the triumphal procession. John had a type of mind which naturally tended to think and feel in symbols.
172:5.6 (1885.1) Филип беше напълно объркан от внезапността и стихийността на този порив. Докато те се спускаха от Елеонската планина, на него не му се отдаваше да събере мислите си в достатъчна степен, за да стигне до някакво определено мнение за предназначението на цялото това шествие. В известен смисъл на него му хареса това представление, тъй като то беше устроено в чест на неговия Учител. Към времето, когато те достигнаха храма, Филип започна да го безпокои мисълта, че Иисус може да го помоли да нахрани народа; затова поведението на Иисус, безгрижно напуснал тълпата и с това жестоко разочаровал повечето от апостолите, донесе на Филип огромно облекчение. Понякога народът се превръщаше в тежко изпитание за апостолския иконом. Освобождавайки се от личния страх пред материалните потребности на тълпата, Филип, както и Петър, беше разочарован от това, че не беше направено нищо за обучаването на народа. Тази вечер, размишлявайки за своите впечатления, Филип беше изкушен да се усъмни в самата идея за Царството. Той искрено недоумяваше, не знаейки какво може да означава всичко това, но не изказа своите съмнения никому; прекалено много обичаше Иисус. Той притежаваше огромна лична вяра в Учителя.	172:5.6 (1885.1) Philip was entirely unsettled by the suddenness and spontaneity of the outburst. He could not collect his thoughts sufficiently while on the way down Olivet to arrive at any settled notion as to what all the demonstration was about. In a way, he enjoyed the performance because his Master was being honored. By the time they reached the temple, he was perturbed by the thought that Jesus might possibly ask him to feed the multitude, so that the conduct of Jesus in turning leisurely away from the crowds, which so sorely disappointed the majority of the apostles, was a great relief to Philip. Multitudes had sometimes been a great trial to the steward of the twelve. After he was relieved of these personal fears regarding the material needs of the crowds, Philip joined with Peter in the expression of disappointment that nothing was done to teach the multitude. That night Philip got to thinking over these experiences and was tempted to doubt the whole idea of the kingdom; he honestly wondered what all these things could mean, but he expressed his doubts to no one; he loved Jesus too much. He had great personal faith in the Master.
172:5.7 (1885.2) С изключение на символичните аспекти, Натанаил се приближи най-много от всички към разбирането на причината, от която се ръководеше Учителят, използвайки масовата поддръжка на пасхалните поклонници. Още преди те да достигнат храма, Натанаил стигна до извода, че без подобна демонстративна изява в Йерусалим Иисус би бил арестуван от чиновниците на Синедриона и хвърлен в затвора, още щом се опита да влезе в града. Затова него ни най-малко не го учуди това, че оказвайки се в пределите на градските стени, Учителят веднага остави приветстващите го тълпи, които направиха на юдейските вождове толкова силно впечатление, че им се наложи да се откажат от опитите да го арестуват незабавно. Естествено, че разбирайки истинските мотиви на Иисус за подобно влизане в града, Натанаил беше по-спокоен, отколкото останалите участници в процесията, и по-малко обезпокоен и разочарован от последващото поведение на Иисус, отколкото другите апостоли. Натанаил не се съмняваше в способностите на Иисус да разбира хората, в неговата прозорливост и умение да решава сложни ситуации.	172:5.7 (1885.2) Nathaniel, aside from the symbolic and prophetic aspects, came the nearest to understanding the Master’s reason for enlisting the popular support of the Passover pilgrims. He reasoned it out, before they reached the temple, that without such a demonstrative entry into Jerusalem Jesus would have been arrested by the Sanhedrin officials and cast into prison the moment he presumed to enter the city. He was not, therefore, in the least surprised that the Master made no further use of the cheering crowds when he had once got inside the walls of the city and had thus so forcibly impressed the Jewish leaders that they would refrain from placing him under immediate arrest. Understanding the real reason for the Master’s entering the city in this manner, Nathaniel naturally followed along with more poise and was less perturbed and disappointed by Jesus’ subsequent conduct than were the other apostles. Nathaniel had great confidence in Jesus’ understanding of men as well as in his sagacity and cleverness in handling difficult situations.
172:5.8 (1885.3) Отначало това тържествено шествие озадачи Матей. Той не разбираше смисъла на това, което стана пред неговите очи, докато и той не си спомни цитата от Захария, където пророкът намеква за радостта на Йерусалим, чийто цар се явява тук, носейки спасение и яздейки на младо осле. Когато процесията се насочи към града, а след това пое към храма, Матей бе обхванат от възторг; той не се съмняваше, че ще стане нещо необикновено, още щом Учителят пристигна в храма начело на тази шумна тълпа. Когато един от фарисеите започна да издевателства над Иисус, говорейки: “Вижте кой иде — царят юдейски, възседнал магаренце!”, на Матей му струваше големи усилия да се сдържи и да не се нахвърли върху него. Тази вечер по обратния път към Витания никой от дванадесетте не беше по-подтиснат, отколкото Матей. Заедно със Симон Петър и Симон Зилот той преживя най-силно нервно напрежение и до вечерта краката му се подгъваха от умора. Но на сутринта Матей се развесели; все пак той умееше да губи.	172:5.8 (1885.3) Matthew was at first nonplused by this pageant performance. He did not grasp the meaning of what his eyes were seeing until he also recalled the Scripture in Zechariah where the prophet had alluded to the rejoicing of Jerusalem because her king had come bringing salvation and riding upon the colt of an ass. As the procession moved in the direction of the city and then drew on toward the temple, Matthew became ecstatic; he was certain that something extraordinary would happen when the Master arrived at the temple at the head of this shouting multitude. When one of the Pharisees mocked Jesus, saying, “Look, everybody, see who comes here, the king of the Jews riding on an ass!” Matthew kept his hands off of him only by exercising great restraint. None of the twelve was more depressed on the way back to Bethany that evening. Next to Simon Peter and Simon Zelotes, he experienced the highest nervous tension and was in a state of exhaustion by night. But by morning Matthew was much cheered; he was, after all, a cheerful loser.
172:5.9 (1886.1) Най-смутен и озадачен от дванадесетте беше Тома. Голяма част от времето той просто вървеше заедно с останалите, гледайки този спектакъл и искрено недоумявайки какъв мотив е накарал Учителя да участва в толкова необичайно шествие. В дълбините на душата си той смяташе всичко ставащо за някаква детинщина, ако не за чиста глупост. За пръв път виждаше подобни действия от страна на Иисус и никак не можа да обясни неговото странно поведение в този неделен ден. Към времето, когато те достигнаха храма, Тома стигна до заключението, че народното шествие е призвано да изплаши Синедриона, за да не посмее той да арестува Учителя. На път за Витания Тома много мисли, но нищо не каза. През нощта той вече с усмивка си спомни ловкостта, с която Учителят организира своето шумно влизане в Йерусалим, и това откритие крайно го ободри.	172:5.9 (1886.1) Thomas was the most bewildered and puzzled man of all the twelve. Most of the time he just followed along, gazing at the spectacle and honestly wondering what could be the Master’s motive for participating in such a peculiar demonstration. Down deep in his heart he regarded the whole performance as a little childish, if not downright foolish. He had never seen Jesus do anything like this and was at a loss to account for his strange conduct on this Sunday afternoon. By the time they reached the temple, Thomas had deduced that the purpose of this popular demonstration was so to frighten the Sanhedrin that they would not dare immediately to arrest the Master. On the way back to Bethany Thomas thought much but said nothing. By bedtime the Master’s cleverness in staging the tumultuous entry into Jerusalem had begun to make a somewhat humorous appeal, and he was much cheered up by this reaction.
172:5.10 (1886.2) За Симон Зилот неделята започна като велик ден. Той виждаше прекрасни дела в Йерусалим в близките няколко дни и в това беше прав, но Симон мечтаеше за установяване на новото национално управление на евреите с Иисус на трона на Давид. Симон вече видя как веднага след провъзгласяването на Царството националистите преминават към активни действия, а самият той застава начело на създаващите се военни сили на новото Царство. По време на спускането от Елеонската планина той даже си представяше, че още до залез слънце Синедрионът и всичките му последователи ще бъдат мъртви. Действително предполагаше, че трябва да стане нещо велико. Той беше най-шумният от цялото множество. Към пет часа следобед той беше един мълчалив, сломен и разочарован апостол. Така и не се оправи докрай от депресията, която започна в резултат от сътресението в този ден; във всеки случай той остана в това състояние дълго след възкръсването на Учителя.	172:5.10 (1886.2) This Sunday started off as a great day for Simon Zelotes. He saw visions of wonderful doings in Jerusalem the next few days, and in that he was right, but Simon dreamed of the establishment of the new national rule of the Jews, with Jesus on the throne of David. Simon saw the nationalists springing into action as soon as the kingdom was announced, and himself in supreme command of the assembling military forces of the new kingdom. On the way down Olivet he even envisaged the Sanhedrin and all of their sympathizers dead before sunset of that day. He really believed something great was going to happen. He was the noisiest man in the whole multitude. By five o’clock that afternoon he was a silent, crushed, and disillusioned apostle. He never fully recovered from the depression which settled down on him as a result of this day’s shock; at least not until long after the Master’s resurrection.
172:5.11 (1886.3) За близнаците Алфееви това беше прекрасен ден. Те наистина се наслаждаваха на всичко ставащо и отсъствайки от спокойната разходка по храма, почти не завариха спада на народния ентусиазъм. На тях им беше напълно непонятно унинието на апостолите, когато те се върнаха вечерта във Витания. Този ден се запомни от близнаците като най-висше въплъщение на рая на Земята. Той им донесе най-голямо удовлетворение за цялото време на служенето им като апостоли. И паметта за обхваналия ги в тази неделя възторг им помогна да преминат през цялата трагедия на тази богата на събития неделя чак до часа на разпятието. В представите на близнаците такова влизане беше най-достойно за цар; те се наслаждаваха на всеки миг от шествието. Напълно одобряваха всичко, което виждаха, и дълго пазиха спомена в своята памет.	172:5.11 (1886.3) To the Alpheus twins this was a perfect day. They really enjoyed it all the way through, and not being present during the time of quiet visitation about the temple, they escaped much of the anticlimax of the popular upheaval. They could not possibly understand the downcast behavior of the apostles when they came back to Bethany that evening. In the memory of the twins this was always their day of being nearest heaven on earth. This day was the satisfying climax of their whole career as apostles. And the memory of the elation of this Sunday afternoon carried them on through all of the tragedy of this eventful week, right up to the hour of the crucifixion. It was the most befitting entry of the king the twins could conceive; they enjoyed every moment of the whole pageant. They fully approved of all they saw and long cherished the memory.
172:5.12 (1886.4) От всички апостоли най-неблагоприятно въздействие тържественото влизане в Йерусалим оказа върху Юда Искариот. Неговият разум се намираше в състояние на неприятно брожение поради направеното от Учителя порицание във връзка с постъпката на Мария на пира в дома на Симон. Юда с отвращение гледаше целия този спектакъл. Той му се струваше наивен, даже нелеп. Когато отмъстителният апостол наблюдаваше събитията от този неделен ден, на него му се струваше, че Иисус повече прилича на шут, отколкото на цар. Той беше искрено възмутен от това шествие. Споделяше мнението на гърци и римляни, презиращи всеки, който се съгласи да язди ослица или осле. Към времето, когато тържествуващата процесия влезе в града, Юда вече беше почти отхвърлил идеята за такова Царство; мислено той почти беше решил да се откаже от по-нататъшните нелепи опити да установи Царството небесно. Но след това той си спомни за възкресяването на Лазар и за много други неща и реши да остане с дванадесетте — най-малкото, поне още един ден. Освен това в него беше хазната, а той не искаше да изоставя апостолите, докато в негово разпореждане се намираха техните пари. По обратния път към Витания неговото поведение не изглеждаше странно, тъй като всички апостоли бяха в равна степен паднали духом и мълчаливи.	172:5.12 (1886.4) Of all the apostles, Judas Iscariot was the most adversely affected by this processional entry into Jerusalem. His mind was in a disagreeable ferment because of the Master’s rebuke the preceding day in connection with Mary’s anointing at the feast in Simon’s house. Judas was disgusted with the whole spectacle. To him it seemed childish, if not indeed ridiculous. As this vengeful apostle looked upon the proceedings of this Sunday afternoon, Jesus seemed to him more to resemble a clown than a king. He heartily resented the whole performance. He shared the views of the Greeks and Romans, who looked down upon anyone who would consent to ride upon an ass or the colt of an ass. By the time the triumphal procession had entered the city, Judas had about made up his mind to abandon the whole idea of such a kingdom; he was almost resolved to forsake all such farcical attempts to establish the kingdom of heaven. And then he thought of the resurrection of Lazarus, and many other things, and decided to stay on with the twelve, at least for another day. Besides, he carried the bag, and he would not desert with the apostolic funds in his possession. On the way back to Bethany that night his conduct did not seem strange since all of the apostles were equally downcast and silent.
172:5.13 (1887.1) Огромно влияние на Юда оказа насмешката на неговите садукейски приятели. Никой друг отделно взет фактор не оказа толкова мощно въздействие върху формирането на неговото окончателно решение да напусне Иисус и своите другари-апостоли, както епизодът, станал в момента, когато Иисус стигна градските врати. Високопоставеният садукей (приятел на семейството на Юда) тръгна към него и, весело потупвайки го по рамото, каза: “Защо е така разтревожено лицето ти, приятелю? Порадвай се с нас, приветстващите Иисус Назарянин — царя юдейски, влизащ през вратите на Йерусалим възседнал осле” Юда никога не се беше страхувал от гонения, но не можа да издържи такъв род насмешки. Сега към отдавнашното му желание за отмъщение се прибави страхът, че ще стане за посмешище — това ужасяващо и плашещо чувство на срам за Учителя и своите ближни, апостолите. В душата си този посветен посланик на Царството вече беше предател; оставаше му само да намери благовиден предлог за открит разрив с Учителя.	172:5.13 (1887.1) Judas was tremendously influenced by the ridicule of his Sadducean friends. No other single factor exerted such a powerful influence on him, in his final determination to forsake Jesus and his fellow apostles, as a certain episode which occurred just as Jesus reached the gate of the city: A prominent Sadducee (a friend of Judas’s family) rushed up to him in a spirit of gleeful ridicule and, slapping him on the back, said: “Why so troubled of countenance, my good friend; cheer up and join us all while we acclaim this Jesus of Nazareth the king of the Jews as he rides through the gates of Jerusalem seated on an ass.” Judas had never shrunk from persecution, but he could not stand this sort of ridicule. With the long-nourished emotion of revenge there was now blended this fatal fear of ridicule, that terrible and fearful feeling of being ashamed of his Master and his fellow apostles. At heart, this ordained ambassador of the kingdom was already a deserter; it only remained for him to find some plausible excuse for an open break with the Master.