Документ 187	Paper 187
Разпъването	The Crucifixion
187:0.1 (2004.1) КОГАТО двамата разбойника бяха подготвени за екзекуция, войниците, под командването на един центурион, тръгнаха за мястото на разпятието. Центурионът, в подчинение на когото се намираха тези дванадесет войника, беше същият този командир, който миналата нощ доведе войниците в Гетсимания, за да арестуват Иисус. По римски обичай на всеки осъден на разпъване се определяха по четирима войника. Преди двамата разбойника да бъдат поведени към разпятието, те бяха подложени на необходимото бичуване, но Иисус не получи нови телесни наказания; центурионът явно предполагаше, че той беше достатъчно наказан преди произнасянето на присъдата.	187:0.1 (2004.1) AFTER the two brigands had been made ready, the soldiers, under the direction of a centurion, started for the scene of the crucifixion. The centurion in charge of these twelve soldiers was the same captain who had led forth the Roman soldiers the previous night to arrest Jesus in Gethsemane. It was the Roman custom to assign four soldiers for each person to be crucified. The two brigands were properly scourged before they were taken out to be crucified, but Jesus was given no further physical punishment; the captain undoubtedly thought he had already been sufficiently scourged, even before his condemnation.
187:0.2 (2004.2) Двамата крадци,разпънати заедно с Иисус, бяха съучастници на Варава и щяха по-късно да бъдат екзекутирани заедно със своя главатар, ако той не беше помилван от Пилат в чест на Пасхата. По такъв начин Иисус беше екзекутиран вместо Варава.	187:0.2 (2004.2) The two thieves crucified with Jesus were associates of Barabbas and would later have been put to death with their leader if he had not been released as the Passover pardon of Pilate. Jesus was thus crucified in the place of Barabbas.
187:0.3 (2004.3) Това, което Иисус се кани да направи — да се подчини на смъртта на кръста, той извършва по собствена воля. Предричайки това изпитание, той казваше: “Затова Отецът ме обича и поддържа, защото съм готов да си дам живота. Но аз пак ще го придобия. Никой не ми го отнема, но аз сам го отдавам по собствена воля. В моята власт е да отдам живота си и в моята власт е да си го взема обратно. Ето заповедта, получена от мен от моя Отец.”	187:0.3 (2004.3) What Jesus is now about to do, submit to death on the cross, he does of his own free will. In foretelling this experience, he said: “The Father loves and sustains me because I am willing to lay down my life. But I will take it up again. No one takes my life away from me—I lay it down of myself. I have authority to lay it down, and I have authority to take it up. I have received such a commandment from my Father.”
187:0.4 (2004.4) Беше малко преди девет часа сутринта, когато войниците излязоха от преторията и поведоха Иисус към Голгота. Много от тези, които го следваха, тайно съчувстваха на Иисус, но тълпата, която наброяваше повече от двеста души, се състоеше основно от негови врагове и зяпачи, желаещи само да се насладят на шока от гледката на разпятието. Само неколцина юдейски водачи дойдоха да погледат как умира на кръста Иисус. Знаейки, че Пилат го е предал на римските войници и че той е осъден на смърт, те се събраха в храма и започнаха да обсъждат какво да правят с неговите последователи.	187:0.4 (2004.4) It was just before nine o’clock this morning when the soldiers led Jesus from the praetorium on the way to Golgotha. They were followed by many who secretly sympathized with Jesus, but most of this group of two hundred or more were either his enemies or curious idlers who merely desired to enjoy the shock of witnessing the crucifixions. Only a few of the Jewish leaders went out to see Jesus die on the cross. Knowing that he had been turned over to the Roman soldiers by Pilate, and that he was condemned to die, they busied themselves with their meeting in the temple, whereat they discussed what should be done with his followers.
1. По пътя към Голгота ^top	1. On the Way to Golgotha ^top
187:1.1 (2004.5) Преди да напуснат преторията, войниците стовариха върху плещите на Иисус напречната греда. Прието беше да накарат осъдения сам да носи напречната греда към мястото на разпятието. Такъв осъден носеше не целия кръст, а само напречната греда. Към времето на пристигане на войниците и затворниците дългите вертикални греди вече бяха доставени на Голгота и здраво забити в земята.	187:1.1 (2004.5) Before leaving the courtyard of the praetorium, the soldiers placed the crossbeam on Jesus’ shoulders. It was the custom to compel the condemned man to carry the crossbeam to the site of the crucifixion. Such a condemned man did not carry the whole cross, only this shorter timber. The longer and upright pieces of timber for the three crosses had already been transported to Golgotha and, by the time of the arrival of the soldiers and their prisoners, had been firmly implanted in the ground.
187:1.2 (2004.6) Следвайки обичая, възглавяващият процесията командир носеше три дъсчици, на които с въглен бяха написани имената на престъпниците и характерът на престъпленията им, заради които ги бяха осъдили на смърт. За двамата крадци центурионът имаше подготвени дъсчици с техните имена, под които беше изписана една дума: “Разбойник”. Обикновено след като приковаваха жертвата с гвоздеи към напречната греда и я издигаха на вертикалната греда, този надпис биваше прикрепван към върха на кръста над самата глава на престъпника, за да знаят всички присъстващи за какво престъпление осъденият бива подложен на разпятие. Дъсчицата с надпис, която центурионът трябваше да забие на кръста на Иисус, беше написана от самия Пилат на латински, гръцки и арамейски и гласеше: “Иисус Назарянин — царят юдейски”.	187:1.2 (2004.6) According to custom the captain led the procession, carrying small white boards on which had been written with charcoal the names of the criminals and the nature of the crimes for which they had been condemned. For the two thieves the centurion had notices which gave their names, underneath which was written the one word, “Brigand.” It was the custom, after the victim had been nailed to the crossbeam and hoisted to his place on the upright timber, to nail this notice to the top of the cross, just above the head of the criminal, that all witnesses might know for what crime the condemned man was being crucified. The legend which the centurion carried to put on the cross of Jesus had been written by Pilate himself in Latin, Greek, and Aramaic, and it read: “Jesus of Nazareth—the King of the Jews.”
187:1.3 (2005.1) Някои от представителите на юдейската власт, намиращи се при Пилат, когато той пишеше тези думи, рязко протестираха против това, да нарича Иисус “царят юдейски”. Но Пилат им напомни, че това беше част от обвинението, послужило като причина за осъждането на Иисус. Когато юдеите видяха, че не могат да заставят Пилат да измени своето решение, те го помолиха поне да смекчи текста и да напише: “Той каза: “Аз съм царят юдейски.” Но Пилат беше неумолим; той не се съгласи да измени написаното. На всички по-нататъшни обръщения той отговаряше само: “Написах, каквото написах.”	187:1.3 (2005.1) Some of the Jewish authorities who were yet present when Pilate wrote this legend made vigorous protest against calling Jesus the “king of the Jews.” But Pilate reminded them that such an accusation was part of the charge which led to his condemnation. When the Jews saw they could not prevail upon Pilate to change his mind, they pleaded that at least it be modified to read, “He said, ‘I am the king of the Jews.’” But Pilate was adamant; he would not alter the writing. To all further supplication he only replied, “What I have written, I have written.”
187:1.4 (2005.2) Обикновено към Голгота вървяха по най-дългия път, за да може възможно най-голям брой хора да могат да видят осъдения престъпник. Но този ден беше избран най-краткият път — през портите на Дамаск, които водеха на север; следвайки този път, те скоро пристигнаха на Голгота — официалното място за разпъване в Йерусалим. Зад Голгота се разполагаха вилите на богатите, а от другата страна на пътя се намираха гробниците на много състоятелни евреи.	187:1.4 (2005.2) Ordinarily, it was the custom to journey to Golgotha by the longest road in order that a large number of persons might view the condemned criminal, but on this day they went by the most direct route to the Damascus gate, which led out of the city to the north, and following this road, they soon arrived at Golgotha, the official crucifixion site of Jerusalem. Beyond Golgotha were the villas of the wealthy, and on the other side of the road were the tombs of many well-to-do Jews.
187:1.5 (2005.3) Разпъването не беше еврейски метод за наказание. И гърците, и римляните пренесоха този вид екзекуция от финикийците. Даже Ирод, при цялата си жестокост, не прибягваше към разпъване. Римляните никога не разпъваха римски граждани; само роби и неримляни биваха подлагани на тази позорна екзекуция. По време на обсадата на Йерусалим — само четиридесет години след разпъването на Иисус — цялата Голгота беше осеяна с хиляди кръстове, на които ден след ден загиваше цветът на еврейския народ. Наистина страшна реколта дадоха семената, посети в този ден.	187:1.5 (2005.3) Crucifixion was not a Jewish mode of punishment. Both the Greeks and the Romans learned this method of execution from the Phoenicians. Even Herod, with all his cruelty, did not resort to crucifixion. The Romans never crucified a Roman citizen; only slaves and subject peoples were subjected to this dishonorable mode of death. During the siege of Jerusalem, just forty years after the crucifixion of Jesus, all of Golgotha was covered by thousands upon thousands of crosses upon which, from day to day, there perished the flower of the Jewish race. A terrible harvest, indeed, of the seed-sowing of this day.
187:1.6 (2005.4) Когато процесията с осъдените на екзекуция преминаваше по тесните улички на Йерусалим, мнозина добросърдечни еврейски жени, които по-рано бяха слушали от Иисус думи на ободрение и утешение и знаеха за неговия живот, прекаран в любвеобилно служене, не можеха да сдържат своите ридания, виждайки как го водят на толкова позорна смърт. Когато той минаваше покрай тях, много от тези жени ридаеха и го оплакваха. А когато някои от тях даже се решиха да тръгнат заедно с него, Учителят обърна глава към тях и каза: „Дъщери на Йерусалим, не мен оплаквайте, а себе си и своите деца. Моят труд е почти завършен — скоро аз ще отида при своя Отец, но за Йерусалим дните на ужасна мъка едва започват. Наближава времето, когато ще кажете: “Блажени са безплодните и тези, които никога не са кърмили.” В тези дни вие ще се молите камъните от планините да се стоварят върху вас, за да ви освободят от ужасите, които ще ви донесе тази мъка.”	187:1.6 (2005.4) As the death procession passed along the narrow streets of Jerusalem, many of the tenderhearted Jewish women who had heard Jesus’ words of good cheer and compassion, and who knew of his life of loving ministry, could not refrain from weeping when they saw him being led forth to such an ignoble death. As he passed by, many of these women bewailed and lamented. And when some of them even dared to follow along by his side, the Master turned his head toward them and said: “Daughters of Jerusalem, weep not for me, but rather weep for yourselves and for your children. My work is about done—soon I go to my Father—but the times of terrible trouble for Jerusalem are just beginning. Behold, the days are coming in which you shall say: Blessed are the barren and those whose breasts have never suckled their young. In those days will you pray the rocks of the hills to fall on you in order that you may be delivered from the terrors of your troubles.”
187:1.7 (2005.5) Съчувствайки на Иисус, тези йерусалимски жени демонстрираха истинско мъжество, защото законът строго забраняваше да се изказват дружески чувства към този, когото водеха на разпятие. На тълпата се позволяваше да се подиграва, дразни и осмива затворника, но се забраняваше да му съчувства. Макар че Иисус им беше благодарен за състраданието в този мрачен час, когато неговите приятели бяха принудени да се скриват, на него не му се искаше тези добросърдечни жени да си навличат недоволството на властите, осмелявайки се да му съчувстват. Даже в такова време Иисус мислеше не за себе си, а за страшните бъдещи дни на трагедията на Йерусалим и на целия еврейски народ.	187:1.7 (2005.5) These women of Jerusalem were indeed courageous to manifest sympathy for Jesus, for it was strictly against the law to show friendly feelings for one who was being led forth to crucifixion. It was permitted the rabble to jeer, mock, and ridicule the condemned, but it was not allowed that any sympathy should be expressed. Though Jesus appreciated the manifestation of sympathy in this dark hour when his friends were in hiding, he did not want these kindhearted women to incur the displeasure of the authorities by daring to show compassion in his behalf. Even at such a time as this Jesus thought little about himself, only of the terrible days of tragedy ahead for Jerusalem and the whole Jewish nation.
187:1.8 (2006.1) С мъка премествайки краката си, Учителят вървеше към разпятието в пълна изнемога; силите му бяха на свършване. От времето на Тайната вечеря в дома на Илия Марк той беше без храна и вода. Освен това за цялото това време не му позволиха да мигне. В допълнение, чак до произнасянето на присъдата, един разпит се сменяше с друг, а да не говорим за оскърбителното бичуване, съпроводено с физически страдания и загуба на кръв. Към всичко това се наслагваха и най-дълбоки душевни мъчения, най-силно напрежение на духа и чувството за пълна човешка самота.	187:1.8 (2006.1) As the Master trudged along on the way to the crucifixion, he was very weary; he was nearly exhausted. He had had neither food nor water since the Last Supper at the home of Elijah Mark; neither had he been permitted to enjoy one moment of sleep. In addition, there had been one hearing right after another up to the hour of his condemnation, not to mention the abusive scourgings with their accompanying physical suffering and loss of blood. Superimposed upon all this was his extreme mental anguish, his acute spiritual tension, and a terrible feeling of human loneliness.
187:1.9 (2006.2) Скоро след като Иисус, олюлявайки се под тежката напречна греда, излезе от градските врати, силите му за миг го оставиха и той падна под тежестта на своя товар. Войниците му крещяха и го ритаха с крака, но той не можа да стане. Виждайки това, командирът — знаейки какво вече беше изтърпял Иисус — заповяда на войниците да го оставят на мира. След това той накара един минувач, някой си Симон от Кирения, да снеме напречната греда от плещите на Иисус и да я носи през остатъка от пътя до Голгота.	187:1.9 (2006.2) Shortly after passing through the gate on the way out of the city, as Jesus staggered on bearing the crossbeam, his physical strength momentarily gave way, and he fell beneath the weight of his heavy burden. The soldiers shouted at him and kicked him, but he could not arise. When the captain saw this, knowing what Jesus had already endured, he commanded the soldiers to desist. Then he ordered a passerby, one Simon from Cyrene, to take the crossbeam from Jesus’ shoulders and compelled him to carry it the rest of the way to Golgotha.
187:1.10 (2006.3) Този Симон измина пътя от самата Кирения, намираща се в Северна Африка, за да вземе участие в Пасхата. Заедно със своите земляци той се спря веднага след градските стени и тръгна към храма за богослужение, когато римският командир му заповяда да носи напречната греда на Иисус. Симон остана на Голгота до самата смърт на Учителя на кръста, беседвайки както с неговите приятели, така и с враговете му. След възкресението на Иисус и преди да напусне Йерусалим, той стана безстрашен вярващ в Евангелието на Царството и връщайки се в къщи, доведе в Небесното царство своето семейство. Двамата му сина — Александър и Рут — станаха активни проповедници на новото Евангелие в Африка. Но Симон така и никога не узна, че Иисус, чийто товар носú, и еврейският репетитор, сприятелил се някога с неговия ранéн син, бяха един и същи човек.	187:1.10 (2006.3) This man Simon had come all the way from Cyrene, in northern Africa, to attend the Passover. He was stopping with other Cyrenians just outside the city walls and was on his way to the temple services in the city when the Roman captain commanded him to carry Jesus’ crossbeam. Simon lingered all through the hours of the Master’s death on the cross, talking with many of his friends and with his enemies. After the resurrection and before leaving Jerusalem, he became a valiant believer in the gospel of the kingdom, and when he returned home, he led his family into the heavenly kingdom. His two sons, Alexander and Rufus, became very effective teachers of the new gospel in Africa. But Simon never knew that Jesus, whose burden he bore, and the Jewish tutor who once befriended his injured son, were the same person.
187:1.11 (2006.4) Наближаваше десет часа, когато процесията с осъдените на екзекуция пристигна на Голгота и римските войници започнаха да приковават двамата разбойника и Иисус към кръстовете им.	187:1.11 (2006.4) It was shortly after nine o’clock when this procession of death arrived at Golgotha, and the Roman soldiers set themselves about the task of nailing the two brigands and the Son of Man to their respective crosses.
2. Разпъването ^top	2. The Crucifixion ^top
187:2.1 (2006.5) Отначало войниците привързаха ръцете на Учителя с въжета към напречната греда, а след това приковаха китките му към дървото. Издигайки тази напречна греда и здраво забивайки я към вертикалната греда на кръста, те свързаха и приковаха краката му, пробивайки двете стъпала с един дълъг пирон. Голям клин, забит във вертикалната греда на нужната височина, служеше като опора, на която се държеше тежестта на тялото. Кръстът не беше голям — стъпалата на Учителя се намираха само на по-малко от метър над повърхността на земята. Затова той можеше да чува всички издевателства по свой адрес и добре виждаше изражението на лицата на тези, които толкова безразсъдно се надсмиваха над него. Присъстващите също така можеха отчетливо да чуват всичко, което беше казано от Иисус през тези часове на дълги изпитания и бавна смърт.	187:2.1 (2006.5) The soldiers first bound the Master’s arms with cords to the crossbeam, and then they nailed his hands to the wood. When they had hoisted this crossbeam up on the post, and after they had nailed it securely to the upright timber of the cross, they bound and nailed his feet to the wood, using one long nail to penetrate both feet. The upright timber had a large peg, inserted at the proper height, which served as a sort of saddle for supporting the body weight. The cross was not high, the Master’s feet being only about three feet from the ground. He was therefore able to hear all that was said of him in derision and could plainly see the expression on the faces of all those who so thoughtlessly mocked him. And also could those present easily hear all that Jesus said during these hours of lingering torture and slow death.
187:2.2 (2007.1) Според обичая преди разпятието от осъдените на екзекуция снемаха всичките им дрехи, но предвид това, че евреите рязко протестираха против демонстрацията на голите човешки тела, римляните осигуряваха превръзка около бедрата за всички, които разпъваха в Йерусалим. Затова, когато дрехите на Иисус бяха свалени, на него също надянаха такава превръзка, преди да го издигнат на кръста.	187:2.2 (2007.1) It was the custom to remove all clothes from those who were to be crucified, but since the Jews greatly objected to the public exposure of the naked human form, the Romans always provided a suitable loin cloth for all persons crucified at Jerusalem. Accordingly, after Jesus’ clothes had been removed, he was thus garbed before he was put upon the cross.
187:2.3 (2007.2) Към разпятие прибягваха, само за да осигурят бавно и мъчително наказание; понякога жертвата продължаваше да живее в течение на няколко дни. Много жители на Йерусалим се отнасяха отрицателно към екзекуцията на кръста и съществуваше общество на юдейските жени, неизменно изпращащо на мястото на екзекуцията своя представителка, за да предложи на жертвата наркотично вино и с това да намали нейните страдания. Но пробвайки такова вино, Иисус се отказа да го пие независимо от силната жажда. Учителят избра да запази своето човешко съзнание до самия край. Независимо от жестокостта и безчовечността на тази смърт той желаеше да я срещне и да удържи над нея победа с волево подчинение на себе си на цялата пълнота на човешкия опит.	187:2.3 (2007.2) Crucifixion was resorted to in order to provide a cruel and lingering punishment, the victim sometimes not dying for several days. There was considerable sentiment against crucifixion in Jerusalem, and there existed a society of Jewish women who always sent a representative to crucifixions for the purpose of offering drugged wine to the victim in order to lessen his suffering. But when Jesus tasted this narcotized wine, as thirsty as he was, he refused to drink it. The Master chose to retain his human consciousness until the very end. He desired to meet death, even in this cruel and inhuman form, and conquer it by voluntary submission to the full human experience.
187:2.4 (2007.3) Преди Иисус да бъде издигнат на кръста, двамата разбойници вече висяха на своите кръстове, непрекъснато ругаейки и плюейки своите палачи. Когато Иисус го приковаваха към кръста, единствените му думи бяха: “Татко, прости им, защото те не знаят какво правят.” Той нямаше да може с такова милосърдие и любов да моли за своите палачи, ако тези изпълнени с предана любов мисли не бяха главна движеща сила на целия му живот, преминал в безкористно служение. Идеите, мотивите и стремежите на човека с цялата си пълнота се проявяват в критичните моменти на неговия живот.	187:2.4 (2007.3) Before Jesus was put on his cross, the two brigands had already been placed on their crosses, all the while cursing and spitting upon their executioners. Jesus’ only words, as they nailed him to the crossbeam, were, “Father, forgive them, for they know not what they do.” He could not have so mercifully and lovingly interceded for his executioners if such thoughts of affectionate devotion had not been the mainspring of all his life of unselfish service. The ideas, motives, and longings of a lifetime are openly revealed in a crisis.
187:2.5 (2007.4) След като издигнаха Учителя на кръста, командирът заби над главата му дъсчица, на която на три езика беше написано: “Иисус Назарянин — царят юдейски”. Юдеите бяха обхванати от ярост при този надпис, който смятаха за оскърбление. Но Пилат беше ядосан от тяхното неуважително обръщение; чувствайки се жертва на заплахите и униженията, той прибегна към такъв начин за дребно отмъщение. Можеше да напише: “Иисус, метежник”. Но той прекрасно знаеше с какво презрение йерусалимските евреи се отнасяха към самата дума “Назарет” и непременно искаше да ги унизи. Знаеше, че те ще бъдат силно засегнати, виждайки, че екзекутираният галилеец е наречен “Царят юдейски”.	187:2.5 (2007.4) After the Master was hoisted on the cross, the captain nailed the title up above his head, and it read in three languages, “Jesus of Nazareth—the King of the Jews.” The Jews were infuriated by this believed insult. But Pilate was chafed by their disrespectful manner; he felt he had been intimidated and humiliated, and he took this method of obtaining petty revenge. He could have written “Jesus, a rebel.” But he well knew how these Jerusalem Jews detested the very name of Nazareth, and he was determined thus to humiliate them. He knew that they would also be cut to the very quick by seeing this executed Galilean called “The King of the Jews.”
187:2.6 (2007.5) Узнавайки, че поставяйки този надпис на кръста на Иисус, Пилат е решил да издевателства над тях, много от юдейските предводители побързаха към Голгота, но не се решиха да снемат тази дъсчица, защото кръстът се охраняваше от римските войници. След като не беше по силите им да я снемат, водачите се смесиха с тълпата, всячески подстрекавайки хората към издевателства и насмешки, за да не възприеме някой сериозно този надпис.	187:2.6 (2007.5) Many of the Jewish leaders, when they learned how Pilate had sought to deride them by placing this inscription on the cross of Jesus, hastened out to Golgotha, but they dared not attempt to remove it since the Roman soldiers were standing on guard. Not being able to remove the title, these leaders mingled with the crowd and did their utmost to incite derision and ridicule, lest any give serious regard to the inscription.
187:2.7 (2007.6) Апостол Йоан, заедно с Мария, майката на Иисус, Рут и Юда, пристигна на мястото на екзекуцията, след като Иисус беше вдигнат на кръста, в момента, когато командирът забиваше дъсчицата над главата на Учителя. Йоан беше единственият от единадесетте апостоли, станал свидетел на разпъването, но даже и той не присъстваше тук през цялото време, тъй като скоро след като доведе майката на Иисус, той побърза да отиде в Йерусалим за своята майка и нейните приятелки.	187:2.7 (2007.6) The Apostle John, with Mary the mother of Jesus, Ruth, and Jude, arrived on the scene just after Jesus had been hoisted to his position on the cross, and just as the captain was nailing the title above the Master’s head. John was the only one of the eleven apostles to witness the crucifixion, and even he was not present all of the time since he ran into Jerusalem to bring back his mother and her friends soon after he had brought Jesus’ mother to the scene.
187:2.8 (2007.7) Когато Иисус видя своята майка заедно с Йоан, брата и сестра си, той се усмихна, но не каза нищо. В това време четиримата войници, на които беше поръчано да разпънат Учителя, следвайки обичая, си поделиха неговите дрехи: единият взе сандалите, друг покривалото за глава, трети колана, а четвърти - хитона. Оставаше да се разреже на четири части изцяло скроена туника или дрехата, стигаща почти до коленете. Но когато войниците видяха колко е необичайна тази дреха, те решиха да хвърлят жребий. Иисус ги гледаше, докато си поделяха неговите дрехи, а безразсъдната тълпа се надсмиваше над него.	187:2.8 (2007.7) As Jesus saw his mother, with John and his brother and sister, he smiled but said nothing. Meanwhile the four soldiers assigned to the Master’s crucifixion, as was the custom, had divided his clothes among them, one taking the sandals, one the turban, one the girdle, and the fourth the cloak. This left the tunic, or seamless vestment reaching down to near the knees, to be cut up into four pieces, but when the soldiers saw what an unusual garment it was, they decided to cast lots for it. Jesus looked down on them while they divided his garments, and the thoughtless crowd jeered at him.
187:2.9 (2008.1) Добре беше, че римските войници взеха дрехите на Учителя. Ако тези вещи бяха попаднали в ръцете на неговите последователи, те можеха да се поддадат на съблазън — суеверно поклонение пред реликвите. Учителят желаеше нищо материално да не свързва последователите му с неговия живот на Земята. Той искаше да остави на хората само спомен за човешкия живот, посветен на висок духовен идеал — преданото изпълнение на волята на Отеца.	187:2.9 (2008.1) It was well that the Roman soldiers took possession of the Master’s clothing. Otherwise, if his followers had gained possession of these garments, they would have been tempted to resort to superstitious relic worship. The Master desired that his followers should have nothing material to associate with his life on earth. He wanted to leave mankind only the memory of a human life dedicated to the high spiritual ideal of being consecrated to doing the Father’s will.
3. Свидетели на разпъването ^top	3. Those Who Saw the Crucifixion ^top
187:3.1 (2008.2) Този петък, около девет и половина, Иисус беше разпънат на кръста. Към единадесет часа повече от хиляда човека се събраха тук, за да видят това зрелище — разпъването на Сина Човешки. В течение на цялото това ужасно време незримите войнства на вселената мълчаливо се взираха в това необичайно явление — Създателят, умиращ като смъртно създание, при това от най-позорната смърт — на осъден престъпник.	187:3.1 (2008.2) At about half past nine o’clock this Friday morning, Jesus was hung upon the cross. Before eleven o’clock, upward of one thousand persons had assembled to witness this spectacle of the crucifixion of the Son of Man. Throughout these dreadful hours the unseen hosts of a universe stood in silence while they gazed upon this extraordinary phenomenon of the Creator as he was dying the death of the creature, even the most ignoble death of a condemned criminal.
187:3.2 (2008.3) По едно или друго време край кръста стояха Мария, Рут, Юда, Йоан, Саломия (майката на Йоан) и няколко искрено вярващи жени, сред тях Мария — жена на Клеопа и сестра на майката на Иисус, Мария Магдалена, както и Ребека, по-рано живяла в Сепфорис. Тези и други приятели на Иисус мълчаха, виждайки неговото огромно спокойствие и устойчивост и наблюдавайки неговите жестоки страдания.	187:3.2 (2008.3) Standing near the cross at one time or another during the crucifixion were Mary, Ruth, Jude, John, Salome (John’s mother), and a group of earnest women believers including Mary the wife of Clopas and sister of Jesus’ mother, Mary Magdalene, and Rebecca, onetime of Sepphoris. These and other friends of Jesus held their peace while they witnessed his great patience and fortitude and gazed upon his intense sufferings.
187:3.3 (2008.4) Мнозина преминаващи оттам кимаха с глави и, злословейки, казваха: “Ей, ти, който се канеше да разрушиш храма и да го възстановиш за три дни, спаси себе си! Ако си Син Божий, защо не слезеш от кръста?” Така се надсмиваха над него и някои юдейски управници, казвайки: “Той спасяваше другите, а себе си да спаси не може.” Други казваха: “Ако ти си царят юдейски, слез от кръста и ще повярваме в теб.” А по-късно те отново издевателстваха над него, казвайки: “Той вярваше, че Бог ще го спаси. Даже твърдеше, че е син Божий — вижте го сега: разпънат между двама крадци.” Двамата крадци също го ругаеха и кълняха.	187:3.3 (2008.4) Many who passed by wagged their heads and, railing at him, said: “You who would destroy the temple and build it again in three days, save yourself. If you are the Son of God, why do you not come down from your cross?” In like manner some of the rulers of the Jews mocked him, saying, “He saved others, but himself he cannot save.” Others said, “If you are the king of the Jews, come down from the cross, and we will believe in you.” And later on they mocked him the more, saying: “He trusted in God to deliver him. He even claimed to be the Son of God—look at him now—crucified between two thieves.” Even the two thieves also railed at him and cast reproach upon him.
187:3.4 (2008.5) Доколкото Иисус не отговаряше над техните подигравателни насмешки, както и предвид това, че приближаваше обед на този особен ден на приготовление за Пасхата, към единадесет и половина голяма част от издевателстващата и подиграваща се тълпа вече се разотиде по своите дела; останаха по-малко от петдесет човека. Подготвили се за продължително наблюдение над умиращите, войниците се канеха да ядат и пият своето евтино кисело вино. Наливайки си вино, те подигравателно вдигаха в чест на Иисус тост, казвайки: “Поздравяваме царя юдейски и ти желаем щастие!” И се изумяваха колко търпеливо Учителят се отнасяше към всичките им насмешки и подигравки.	187:3.4 (2008.5) Inasmuch as Jesus would make no reply to their taunts, and since it was nearing noontime of this special preparation day, by half past eleven o’clock most of the jesting and jeering crowd had gone its way; less than fifty persons remained on the scene. The soldiers now prepared to eat lunch and drink their cheap, sour wine as they settled down for the long deathwatch. As they partook of their wine, they derisively offered a toast to Jesus, saying, “Hail and good fortune! to the king of the Jews.” And they were astonished at the Master’s tolerant regard of their ridicule and mocking.
187:3.5 (2008.6) Забелязвайки, че те ядат и пият, Иисус ги погледна и произнесе: “Жаден съм.” Когато командирът чу, че Иисус каза „Жаден съм”, той отля от своята бутилка вино и намокряйки подобната на гъба запушалка, я наниза на копието и я повдигна до Иисус, за да може той да овлажни своите пресъхнали устни.	187:3.5 (2008.6) When Jesus saw them eat and drink, he looked down upon them and said, “I thirst.” When the captain of the guard heard Jesus say, “I thirst,” he took some of the wine from his bottle and, putting the saturated sponge stopper upon the end of a javelin, raised it to Jesus so that he could moisten his parched lips.
187:3.6 (2008.7) Целта на Иисус беше да живее, без да прибягва към своите свръхестествени способности; той реши да умре така, както умира на кръста обикновен смъртен. Той живя като човек и искаше да умре като човек — изпълнявайки волята на Отеца.	187:3.6 (2008.7) Jesus had purposed to live without resort to his supernatural power, and he likewise elected to die as an ordinary mortal upon the cross. He had lived as a man, and he would die as a man—doing the Father’s will.
4. Крадецът на кръста ^top	4. The Thief on the Cross ^top
187:4.1 (2008.8) Един от разбойниците ругаеше Иисус, като казваше: “Ако си Син Божий, защо не спасиш и себе си, и нас?” Но когато той упрекна Иисус, другият, многократно слушал проповедите на Учителя, каза: “Имай страх от Бога! Нима не виждаш, че ние сме си заслужили страданията за своите дела, а този човек страда незаслужено? По-добре да помолим прошка за своите грехове и спасение за нашите души.” Чувайки тези думи на крадеца, Иисус обърна глава към него и одобрително се усмихна. Когато престъпникът видя обърнатото към него лице на Иисус, пламъкът на неговата вяра се разгоря с нова сила и, събрал куража си, той каза: “Помни ме, Господи, когато отидеш в твоето царство.” И тогава Иисус отговори: “Истина, истина ти казвам днес, че някога ти ще бъдеш заедно с мен в Рая.”	187:4.1 (2008.8) One of the brigands railed at Jesus, saying, “If you are the Son of God, why do you not save yourself and us?” But when he had reproached Jesus, the other thief, who had many times heard the Master teach, said: “Do you have no fear even of God? Do you not see that we are suffering justly for our deeds, but that this man suffers unjustly? Better that we should seek forgiveness for our sins and salvation for our souls.” When Jesus heard the thief say this, he turned his face toward him and smiled approvingly. When the malefactor saw the face of Jesus turned toward him, he mustered up his courage, fanned the flickering flame of his faith, and said, “Lord, remember me when you come into your kingdom.” And then Jesus said, “Verily, verily, I say to you today, you shall sometime be with me in Paradise.”
187:4.2 (2009.1) Независимо от мъките на физическата смърт Учителят намери време да изслуша вероизповедното признание на повярвалия разбойник. Този крадец протегна ръка към спасението и го получи. Преди това той нито веднъж не беше усещал в себе си подбуда да повярва в Иисус, но едва в тези последни часове от съзнателното си съществуване действително с цялото си сърце се обърна към учението на Иисус. Виждайки как Иисус посреща своята смърт на кръста, този крадец не можеше повече да се противи на убеждението, че Синът Човешки действително е Син Божий.	187:4.2 (2009.1) The Master had time amidst the pangs of mortal death to listen to the faith confession of the believing brigand. When this thief reached out for salvation, he found deliverance. Many times before this he had been constrained to believe in Jesus, but only in these last hours of consciousness did he turn with a whole heart toward the Master’s teaching. When he saw the manner in which Jesus faced death upon the cross, this thief could no longer resist the conviction that this Son of Man was indeed the Son of God.
187:4.3 (2009.2) Когато Иисус разговаряше с крадеца, приемайки го в Царството, апостол Йоан отсъстваше, тръгнал към града за майка си и приятелките ú. Впоследствие Лука чу този разказ от обърнатия командир на римската стража.	187:4.3 (2009.2) During this episode of the conversion and reception of the thief into the kingdom by Jesus, the Apostle John was absent, having gone into the city to bring his mother and her friends to the scene of the crucifixion. Luke subsequently heard this story from the converted Roman captain of the guard.
187:4.4 (2009.3) Апостол Йоан разказа за разпятието, каквото го помнеше две трети от един век, след като то беше станало. Останалите повествувания се основаваха на разказа на римския центурион, който благодарение на видяното и чутото впоследствие повярва в Иисус и стана пълноправен член на Небесното царство на Земята.	187:4.4 (2009.3) The Apostle John told about the crucifixion as he remembered the event two thirds of a century after its occurrence. The other records were based upon the recital of the Roman centurion on duty who, because of what he saw and heard, subsequently believed in Jesus and entered into the full fellowship of the kingdom of heaven on earth.
187:4.5 (2009.4) Този младеж, каещия се разбойник, го доведоха до насилие и престъпления тези, които превъзнасяха подобен живот на крадец като метод за ефективен протест на патриотите против политическия гнет и социалната несправедливост. Заедно със страстта към приключенията такова учение подтикна много благонамерени млади хора към участие в дръзките грабителски набези. В очите на този млад човек Варава беше герой. Сега той разбра, че се е заблуждавал. Тук, на кръста, редом със себе си той видя действително велик човек, истински герой. Този герой разпали неговата страст и вдъхна в него най-висши идеи за нравствено самоуважение, оживявайки всички идеали за смелост, мъжество и храброст. Когато той видя Иисус, в неговото сърце се пробуди всепоглъщащо чувство на любов, преданост и истинско величие.	187:4.5 (2009.4) This young man, the penitent brigand, had been led into a life of violence and wrongdoing by those who extolled such a career of robbery as an effective patriotic protest against political oppression and social injustice. And this sort of teaching, plus the urge for adventure, led many otherwise well-meaning youths to enlist in these daring expeditions of robbery. This young man had looked upon Barabbas as a hero. Now he saw that he had been mistaken. Here on the cross beside him he saw a really great man, a true hero. Here was a hero who fired his zeal and inspired his highest ideas of moral self-respect and quickened all his ideals of courage, manhood, and bravery. In beholding Jesus, there sprang up in his heart an overwhelming sense of love, loyalty, and genuine greatness.
187:4.6 (2009.5) И ако който и да било друг човек от надсмиващата се тълпа беше усетил в своята душа раждането на вяра и беше се обърнал към милосърдието на Иисус, той щеше да бъде приет със същото любвеобилно участие, което беше проявено по отношение на повярвалия разбойник.	187:4.6 (2009.5) And if any other person among the jeering crowd had experienced the birth of faith within his soul and had appealed to the mercy of Jesus, he would have been received with the same loving consideration that was displayed toward the believing brigand.
187:4.7 (2009.6) Точно след като разкаялият се крадец чу обещанието на Учителя, че някога ще се срещнат в Рая, Йоан се върна от града заедно с майка си и група от приблизително десет вярващи жени. Йоан стоеше редом с Мария, майката на Иисус, като я поддържаше. Нейният син Юда стоеше от другата страна. По обед Иисус ги погледна и каза на майка си: “Жено, ето твоя син!” А обръщайки се към Йоан, той произнесе: “Сине, ето твоята майка!” След това се обърна към двама им: “Искам да си тръгнете от това място.” Затова Йоан и Юда отведоха Мария от Голгота. Йоан отведе майката на Иисус там, където той беше отседнал в Йерусалим, и побърза да се върне на мястото за разпятие. След разпъването Мария се върна във Витсаида, където живя в дома на Йоан до края на своя живот на Земята. След смъртта на Иисус Мария не преживя и година.	187:4.7 (2009.6) Just after the repentant thief heard the Master’s promise that they should sometime meet in Paradise, John returned from the city, bringing with him his mother and a company of almost a dozen women believers. John took up his position near Mary the mother of Jesus, supporting her. Her son Jude stood on the other side. As Jesus looked down upon this scene, it was noontide, and he said to his mother, “Woman, behold your son!” And speaking to John, he said, “My son, behold your mother!” And then he addressed them both, saying, “I desire that you depart from this place.” And so John and Jude led Mary away from Golgotha. John took the mother of Jesus to the place where he tarried in Jerusalem and then hastened back to the scene of the crucifixion. After the Passover Mary returned to Bethsaida, where she lived at John’s home for the rest of her natural life. Mary did not live quite one year after the death of Jesus.
187:4.8 (2010.1) Когато Мария напусна Голгота, останалите жени се отдалечиха на известно разстояние и останаха там дотогава, докато Иисус не свърши на кръста; и те все още бяха там, когато тялото на Учителя беше свалено за погребение.	187:4.8 (2010.1) After Mary left, the other women withdrew for a short distance and remained in attendance upon Jesus until he expired on the cross, and they were yet standing by when the body of the Master was taken down for burial.
5. Последният час на кръста ^top	5. Last Hour on the Cross ^top
187:5.1 (2010.2) Скоро след дванадесет небето помръкна поради напълнилия въздуха ситен пясък, макар че обикновено сезонът на такива явления настъпваше по-късно. Жителите на Йерусалим знаеха, че това говори за приближаването на една от тези суховейни пясъчни бури, които идват от Аравийската пустиня. Преди един часа небето потъмня дотолкова, че слънцето се скри, и останките от зяпачите побързаха към града. Когато след известно време Учителят издъхна, тук останаха по-малко от тридесет човека — само тринадесетте римляни и група от приблизително петнадесет вярващи. Всички тези вярващи бяха жени освен двама: Юда, брата на Иисус, и Йоан Зеведеев, които се върнаха тук преди самата кончина на Учителя.	187:5.1 (2010.2) Although it was early in the season for such a phenomenon, shortly after twelve o’clock the sky darkened by reason of the fine sand in the air. The people of Jerusalem knew that this meant the coming of one of those hot-wind sandstorms from the Arabian Desert. Before one o’clock the sky was so dark the sun was hid, and the remainder of the crowd hastened back to the city. When the Master gave up his life shortly after this hour, less than thirty people were present, only the thirteen Roman soldiers and a group of about fifteen believers. These believers were all women except two, Jude, Jesus’ brother, and John Zebedee, who returned to the scene just before the Master expired.
187:5.2 (2010.3) Малко след един часа в сгъстяващата се мъгла, предизвикана от силната пясъчна буря, човешкото съзнание на Иисус започна да угасва. Неговите последните думи на милосърдие, прошка и наставления бяха вече изречени. Вече беше изразена последната му воля — да се погрижат за майка му. В този час на приближаваща се смърт в човешкия разум на Иисус изплуваха много откъси от религиозните книги на юдеите, на първо място от Псалтира, днес известни като деветнадесети, двадесети и двадесет и първи псалми. Макар че неговите устни често помръдваха, той беше твърде слаб, за да произнася тези думи, когато откъсите, които той така добре знаеше наизуст, изплуваха в неговото съзнание. Само няколко пъти стоящите редом уловиха отделни фрази, такива като “Зная аз, че Господ ще спаси своя помазаник”, “Ръката ти ще намери всички мои врагове” и “Боже мой! Боже мой! Защо ме остави?” Нито за миг в ни най-малка степен Иисус не се усъмни в това, че е преживял живота си съгласно волята на Отеца; и той винаги беше уверен, че подрежда своя живот в плът по волята на Отеца. Той не чувстваше, че Отецът го е изоставил; само повтаряше в своето угасващо съзнание много откъси, сред които беше и двадесет и първият псалом, започващ с думите: “Боже мой! Боже мой! Защо ме остави?” И се случи така, че това беше една от трите фрази, произнесени достатъчно ясно, за да могат стоящите редом да могат да ги чуят.	187:5.2 (2010.3) Shortly after one o’clock, amidst the increasing darkness of the fierce sandstorm, Jesus began to fail in human consciousness. His last words of mercy, forgiveness, and admonition had been spoken. His last wish—concerning the care of his mother—had been expressed. During this hour of approaching death the human mind of Jesus resorted to the repetition of many passages in the Hebrew scriptures, particularly the Psalms. The last conscious thought of the human Jesus was concerned with the repetition in his mind of a portion of the Book of Psalms now known as the twentieth, twenty-first, and twenty-second Psalms. While his lips would often move, he was too weak to utter the words as these passages, which he so well knew by heart, would pass through his mind. Only a few times did those standing by catch some utterance, such as, “I know the Lord will save his anointed,” “Your hand shall find out all my enemies,” and “My God, my God, why have you forsaken me?” Jesus did not for one moment entertain the slightest doubt that he had lived in accordance with the Father’s will; and he never doubted that he was now laying down his life in the flesh in accordance with his Father’s will. He did not feel that the Father had forsaken him; he was merely reciting in his vanishing consciousness many Scriptures, among them this twenty-second Psalm, which begins with “My God, my God, why have you forsaken me?” And this happened to be one of the three passages which were spoken with sufficient clearness to be heard by those standing by.
187:5.3 (2010.4) За последен път Иисус-човекът се обърна към своите събратя около един и половина, когато той повторно произнесе „Жаден съм” и тук началникът на стражата отново овлажни устните му със същата гъба, накисната в киселото вино, което в онези дни обикновено наричаха оцет.	187:5.3 (2010.4) The last request which the mortal Jesus made of his fellows was about half past one o’clock when, a second time, he said, “I thirst,” and the same captain of the guard again moistened his lips with the same sponge wet in the sour wine, in those days commonly called vinegar.
187:5.4 (2010.5) Пясъчната буря се усилваше; мъглата се сгъстяваше. Но войниците и неголямата група вярващи не си отиваха. Войниците приседнаха около кръста, притискайки се един към друг, за да се скрият от режещия пясък. Майката на Йоан и другите се изместиха встрани и оттам гледаха ставащото, частично скрили се под надвиснала скала. Когато Учителят изпусна последния си дъх, в основата на неговия кръст стояха Йоан Зеведеев, братът на Иисус Юда, неговата сестра Рут, Мария Магдалена и Ревека, по-рано живяла в Сепфорис.	187:5.4 (2010.5) The sandstorm grew in intensity and the heavens increasingly darkened. Still the soldiers and the small group of believers stood by. The soldiers crouched near the cross, huddled together to protect themselves from the cutting sand. The mother of John and others watched from a distance where they were somewhat sheltered by an overhanging rock. When the Master finally breathed his last, there were present at the foot of his cross John Zebedee, his brother Jude, his sister Ruth, Mary Magdalene, and Rebecca, onetime of Sepphoris.
187:5.5 (2011.1) Беше преди три часа, когато Иисус гръмко възкликна: “Свърши се! Татко, в Твоите ръце предавам духа си.” И като каза това, той склони глава и издъхна. Когато римският центурион видя как умря Иисус, той се удари по гърдите и каза: “Този човек наистина беше праведник; наистина беше Син Божий!” И от тази минута той повярва в Иисус.	187:5.5 (2011.1) It was just before three o’clock when Jesus, with a loud voice, cried out, “It is finished! Father, into your hands I commend my spirit.” And when he had thus spoken, he bowed his head and gave up the life struggle. When the Roman centurion saw how Jesus died, he smote his breast and said: “This was indeed a righteous man; truly he must have been a Son of God.” And from that hour he began to believe in Jesus.
187:5.6 (2011.2) Иисус умря царствено — така, както живя. Той открито призна своята царственост и остана господар на положението в течение на целия трагичен ден. Прие тази позорна смърт по собствена воля, след като се погрижи за безопасността на своите избрани апостоли. Той мъдро удържа Петър от насилието, което можеше да донесе беди, и направи така, че Йоан да може да бъде редом с него до самия край на неговото смъртно съществуване. Разкри своята истинска същност пред кръвожадния Синедрион и напомни на Пилат за източника на неговата власт над Сина Божий. Той тръгна към Голгота, носейки своя кръст, и завърши изпълненото си с любов съществуване, предавайки на Райския Баща своя дух, овладявайки опита на смъртен човек. След такъв живот — и в момент на такава смърт — Учителят наистина можеше да каже: “Свърши се.”	187:5.6 (2011.2) Jesus died royally—as he had lived. He freely admitted his kingship and remained master of the situation throughout the tragic day. He went willingly to his ignominious death, after he had provided for the safety of his chosen apostles. He wisely restrained Peter’s trouble-making violence and provided that John might be near him right up to the end of his mortal existence. He revealed his true nature to the murderous Sanhedrin and reminded Pilate of the source of his sovereign authority as a Son of God. He started out to Golgotha bearing his own crossbeam and finished up his loving bestowal by handing over his spirit of mortal acquirement to the Paradise Father. After such a life—and at such a death—the Master could truly say, “It is finished.”
187:5.7 (2011.3) Предвид това, че този ден беше ден за приготовления за Пасхата и събота, юдеите не искаха тези три тела да останат да висят на Голгота. Затова те отидоха при Пилат, молейки да бъдат счупени краката на тримата мъже и да свършат с тях, за да може до залез слънце да бъдат снети от кръстовете и хвърлени в погребалните ями за престъпници. Чувайки тази молба, Пилат веднага изпрати трима войника, които трябваше да счупят краката им и да приключат с Иисус и двамата разбойници.	187:5.7 (2011.3) Because this was the preparation day for both the Passover and the Sabbath, the Jews did not want these bodies to be exposed on Golgotha. Therefore they went before Pilate asking that the legs of these three men be broken, that they be dispatched, so that they could be taken down from their crosses and cast into the criminal burial pits before sundown. When Pilate heard this request, he forthwith sent three soldiers to break the legs and dispatch Jesus and the two brigands.
187:5.8 (2011.4) Когато войниците пристигнаха на Голгота, така и направиха с двамата крадци, но за свое огромно удивление откриха, че Иисус е вече мъртъв. При все това, за да удостоверят неговата смърт, един от войниците прониза лявата му страна с копие. Макар че нерядко се случваше жертвите на разпятието да останат живи по два-три дни, най-силните душевни преживявания и тежки духовни мъки прекъснаха смъртния живот на Иисус в плът за малко по-малко от пет и половина часа.	187:5.8 (2011.4) When these soldiers arrived at Golgotha, they did accordingly to the two thieves, but they found Jesus already dead, much to their surprise. However, in order to make sure of his death, one of the soldiers pierced his left side with his spear. Though it was common for the victims of crucifixion to linger alive upon the cross for even two or three days, the overwhelming emotional agony and the acute spiritual anguish of Jesus brought an end to his mortal life in the flesh in a little less than five and one-half hours.
6. След разпъването ^top	6. After the Crucifixion ^top
187:6.1 (2011.5) След три и половина, в мъглата на пясъчната буря, Давид Зеведеев за последен път изпрати куриерите с известие за смъртта на Учителя. Последният от тях беше изпратен в дома на Марта и Мария във Витания, където, както той предполагаше, майката на Иисус беше отседнала заедно с останалите членове на своето семейство.	187:6.1 (2011.5) In the midst of the darkness of the sandstorm, about half past three o’clock, David Zebedee sent out the last of the messengers carrying the news of the Master’s death. The last of his runners he dispatched to the home of Martha and Mary in Bethany, where he supposed the mother of Jesus stopped with the rest of her family.
187:6.2 (2011.6) След смъртта на Учителя Йоан изпрати жените под опеката на Юда в дома на Илия Марк, където те прекараха съботата. Самият Йоан — към това време вече добре познат на римския центурион — оставаше на Голгота, докато Йосиф и Никодим не пристигнаха тук със заповед на Пилат, разрешаваща да вземат тялото на Иисус.	187:6.2 (2011.6) After the death of the Master, John sent the women, in charge of Jude, to the home of Elijah Mark, where they tarried over the Sabbath day. John himself, being well known by this time to the Roman centurion, remained at Golgotha until Joseph and Nicodemus arrived on the scene with an order from Pilate authorizing them to take possession of the body of Jesus.
187:6.3 (2011.7) Така завърши денят на трагедия и скръб за огромната вселена, в която милиарди разумни същества, зашеметени от демонстрацията на безсърдечие и порочност на смъртните, потръпвайки гледаха отвратителното зрелище на разпъването на човешкото въплъщение на своя любим Властелин.	187:6.3 (2011.7) Thus ended a day of tragedy and sorrow for a vast universe whose myriads of intelligences had shuddered at the shocking spectacle of the crucifixion of the human incarnation of their beloved Sovereign; they were stunned by this exhibition of mortal callousness and human perversity.